Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Не разбивай сърцето ми, Ей Джей. Това бе абсолютният ми любимец от един от зимните ни каталози. Никой не искаше да я чете. Обичах тази книга. И все още я обичам! Аз съм кралицата на изгубените каузи.

– Може би причината е била в корицата – каза неуверено събеседникът ѝ.

– Беше прекалено печална – старчески крака, цветя – съгласи се Амелия. – Сякаш някой би искал да мисли за сбръчкани стари ходила, а какво остава да си купи книга с тях на корицата. Направихме нова, но и тя не помогна много, въпреки че беше без ходилата, в стилно бяло и черно, с повече цветя. Но кориците са доведените червенокоси деца в книгоиздаването. Обвиняваме ги за всичко.

– Не знам дали помниш, но ти ми даде "Късно разцъфване" първия път, когато дойде при мен – каза Ей Джей.

Амелия замълча.

– Така ли? Да, звучи логично. Точно тогава започнах работа в "Птеродактил".

– Е, ти знаеш, че не си падам много по литературните мемоари, но този бе впечатляващ по свой особен начин... Мъдър и... – Ей Джей се притесни. Чувстваше се разголен, когато говореше за неща, които наистина обичаше.

– Продължавай.

– Всяка дума е правилната и точно на мястото, където трябва да бъде. Това всъщност е най-големият комплимент, който мога да дам за книга. Съжалявам само, че ми отне толкова много време да я прочета.

– Историята на живота ми. Какво те накара най-накрая да я прочетеш?

– Момиченцето ми бе болно...

– О, бедната Мая! Надявам се, че не е нещо сериозно?

– Варицела. Стоях с нея цяла нощ и това бе най-близката до мен книга в момента.

– Радвам се, че все пак си я прочел – каза Амелия. – Молех всеки, когото познавах, да я прочете и никой не поиска освен майка ми, а и нея не убедих лесно.

– Понякога книгите не ни намират, докато не настъпи подходящото време.

– Не е голямо утешение за мистър Фридман.

– Е, смятам да поръчам един кашон със сърцераздирателни корици. А през лятото, когато всички туристи ни наводнят, може да поканим мистър Фридман за едно литературно гостуване.

– Ако доживее дотогава – каза Амелия.

– Болен ли е?

– Не, но е вече към деветдесетте!

Ей Джей се разсмя.

– Добре, Амелия, ще се видим след две седмици, предполагам.

– Може би следващия път, когато ти кажа, че нещо е "най-доброто ни заглавие от зимния каталог", ще ме послушаш!

– Най-вероятно не. Аз съм стар, имам си вече навици и съм свикнал всичко да става по моя начин.

– Не си чак толкова стар – каза тя.

– О, да, в сравнение с мистър Фридман определено не съм – прокашля се Ей Джей. – Когато дойдеш в града, може да излезем да похапнем, ако имаш време.

Не беше необичайно книжарите и търговските представители да излизат на обяд или вечеря заедно, но Амелия долови определена нотка в гласа на Ей Джей, затова реши да изчисти нещата.

– Да, можем да прегледаме новия зимен каталог, докато сме навън.

– Разбира се – отвърна Ей Джей прекалено бързо. – Пътуването ти до Алис е много дълго. Навярно ще си огладняла. Ужасно грубо от моя страна, че никога преди не съм го предлагал.

– Тогава нека да бъде късен обяд – каза Амелия. – Трябва да хвана последния ферибот за Хаянис.

Ей Джей реши да заведе Амелия в "Пеко" [50] "Пеко" – китоловният кораб на капитан Ахав от "Моби Дик". – Б. Пр. , който бе вторият най-добър ресторант за морска храна в Алис Айлънд. "Ел Корасон", най-хубавият ресторант, не отваряше за обяд, а дори да го правеше, щеше да изглежда прекалено романтичен за обикновена бизнес среща.

Ей Джей пристигна пръв, което му даде време да съжали за избора си. Не беше идвал в "Пеко", откакто в живота му се бе появила Мая, и бе поразен от интериора, който му се стори прекалено туристически и кичозен. Елегантните бели покривки не отвличаха достатъчно вниманието от харпуните, мрежите и рибарските дъждобрани, висящи по стените, нито от издялания от дърво капитан, който посрещаше на входа посетителите с кофа, пълна с карамелени бонбони. Кит от фибростъкло с малки тъжни очи се люлееше от тавана. Ей Джей усети, че китът го укорява: Да беше отишъл в "Ел Корасон " , пич.

Амелия закъсня с пет минути.

– "Пеко", като в "Моби Дик" – каза тя.

Беше облечена в нещо, което приличаше на повторно употребена плетена покривка, намъкната върху винтидж розов комбинезон, и носеше галоши, макар денят да бе слънчев. Ей Джей смяташе, че галошите я правят да прилича на бойскаут, подготвен за всякакво предстоящо бедствие.

– Харесваш ли "Моби Дик"? – попита той.

– Мразя го. А не използвам тази реплика за много неща. Учителите изискват от учениците да прочетат книгата, а родителите са щастливи, че децата им ще открият нещо "стойностно", класика. Но принуждаването на децата да четат книги като тази, ги кара да мислят, че мразят четенето.