Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Мая – отвърна то.

Добре, това бе лесно, помисли си Ей Джей.

– На колко си години? – попита той.

Мая вдигна две пръстчета.

– На две?

Детето се усмихна отново и протегна ръчички към него.

– Къде е майка ти?

Мая се разплака. Все така протягаше ръце към Ей Джей. Той нямаше друг изход и я вдигна. Момиченцето тежеше поне колкото кашон с 24 книги с твърди корици, достатъчно, за да го заболи гърбът. Мая обви ръчички около врата му и Ей Джей отбеляза, че мирише по-скоро хубаво, на пудра и бебешко олио. Очевидно не беше някое захвърлено и негледано дете. Беше любвеобилна, добре облечена и очакваше – не, изискваше – внимание. Със сигурност родителят на това вързопче щеше да се върне всеки момент с напълно логично обяснение. Може би колата му се е развалила по пътя? Или пък майката се е натровила внезапно с храна и е изтичала някъде. За в бъдеще щеше да обмисли по-добре политиката си на незаключената врата. Беше предполагал, че някой може да открадне нещо, но не и да остави нещо. И то какво.

Тя го прегърна по-силно. През рамото ѝ Ей Джей забеляза кукла Елмо на пода с бележка, прикачена с безопасна игла към червената горна част на тялото му. Остави детето на пода и вдигна Елмо – герой, който не харесваше, защото му се струваше прекалено елементарен.

– Елмо! – възкликна Мая.

– Да, Елмо – каза Ей Джей. Откачи бележката и подаде куклата на момиченцето.

На бележката пишеше:

До собственика на тази книжарница

Това е Мая. Тя е на двайсет и пет месеца. МНОГО Е УМНА, говори изумително добре за възрастта си и е сладко, добро момиче. Искам да порасне щастлива и да обича книгите. Искам да живее на място, пълно с книги, и да бъде заобиколена от хора, които се интересуват от литературата и от подобни неща. Обичам я много, но вече не мога да се грижа за нея. Баща ѝ не присъства в живота ѝ и нямам семейство, което да ѝ помогне. Отчаяна съм.

Ваша, майката на Мая.

Мамка му, помисли си Ей Джей.

Мая се разплака отново.

Той вдигна детето. Памперсът му бе подгизнал. Ей Джей никога не бе сменял памперси, но беше прилично добър в опаковането на подаръци. Преди, когато Ник бе жива, книжарницата предлагаше безплатно опаковане на подаръци по Коледа. Предположи, че смяната на памперс и опаковането на подаръци сигурно са свързани по някакъв начин.

На пода имаше чанта, която се надяваше да е чанта за памперси. За щастие, бе точно така. Преобу детето на земята, като се опитваше да не изцапа килима, нито да гледа към интимните части на момиченцето прекалено много. Цялото занимание му отне около двайсет минути. Оказа се, че малките деца мърдат повече от книгите и не са в такава удобна форма. Мая го наблюдаваше с наклонена главичка, стиснати устни и намръщено носле.

Ей Джей се извини.

– Съжалявам, Мая, но и за мен не е точно приятно изживяване. Колкото по-бързо спреш да се въртиш, толкова по-бързо ще приключим с това.

– Съшалявам – отвърна полунеясно и тя. Ей Джей веднага се почувства отвратително.

– Не, аз съжалявам. Не знам нищо за тези неща. Аз съм истински задник.

– Задник! – повтори тя и се изкикоти.

Ей Джей обу отново маратонките си, нарами торбата, прибра бележката, гушна момиченцето и се запъти към полицейския участък.

Разбира се, началник Ламбиаз беше на смяна тази вечер. Сякаш бе написано в книгата на съдбата, че този човек трябва да присъства в най-важните моменти от живота на Ей Джей. Той представи детето на полицая.

– Някой е оставил това в магазина ми – прошепна, за да не събуди Мая, която бе заспала в прегръдката му.

Ламбиаз тъкмо ядеше една поничка и се опитваше да го прикрие, защото се срамуваше от клишето за полицая и поничките. Сдъвка хапката си и после каза на Ей Джей по най-непрофесионалния начин:

– А, то е като вас.

– Детето не е мое – Ей Джей все така шепнеше.

– А на кого е?

– На някоя клиентка, предполагам – Ей Джей бръкна в джоба си и подаде бележката на Ламбиаз.

– Леле – каза полицаят. – Майката я е оставила на вас.

Мая отвори очи и му се усмихна. Ламбиаз се наведе над нея и момиченцето сграбчи мустака му.

– Ти си малка сладурана, нали така? Кой ме хвана за мустака? Кой ми открадна мустака? – продължи да говори той с нелеп бебешки глас.

– Началник Ламбиаз, не мисля, че демонстрирате адекватно отношение към проблема ми.

Полицаят се прокашля и изпъна гръб.

– Добре. Ето какво е положението. В момента е девет часът вечерта в петък. Ще позвъня в Министерството за децата и семейството, но при този сняг, в почивните дни и при графика на фериботите се съмнявам, че някой ще дойде тук преди понеделник. Ще се опитаме да открием майката, както и бащата, в случай че някой търси тази малка калпазанка.