Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– Вината е изцяло моя – каза Ей Джей след втората си бира. – Трябваше да я застраховам. Трябваше да я съхранявам в банка. Не трябваше да я изваждам пиян. Независимо кой я е откраднал, не мога да кажа, че съм абсолютно невинен и не съм го улеснил.

Алкохолът в съчетание с успокоителните го бе настроил мелодраматично. Дениъл му напълни отново чашата от голямата кана с бира, която бяха поръчали.

– Не прави това, Ей Джей. Не се самообвинявай – каза той.

– Знаеш ли какъв е смисълът на станалото? Това е сигнал за пробуждане. Определено ще спра да пия.

– Веднага след тази бира – отбеляза Дениъл.

Двамата вдигнаха чашите си и се чукнаха. Гимназистка с късо изрязани дънкови панталонки, които разкриваха почти цялото ѝ дупе, мина покрай тях. Дениъл вдигна чашата си и подвикна към нея:

– Страхотен тоалет!

Момичето му показа среден пръст.

– Трябва да спреш да пиеш. Аз трябва да спра да изневерявам на Исмей – каза Дениъл. – Но после виждам чифт панталонки като тези и решителността ми се изпарява. Тази вечер се държах като идиот. Сестрата! Тези панталонки!

Ей Джей отпи от бирата си.

– Как върви книгата?

Дениъл сви рамене.

– Книга като книга. Ще си има страници и корица. Ще има сюжет, герои и завръзка. Ще отразява години, преминали в обучение, усъвършенстване и практикуване на уменията ми. И въпреки всичко ще бъде по-слабо приета от първата, която написах на двайсет и пет.

– Горкото копеле – каза Ей Джей.

– Доста съм сигурен, че ти си този, който ще спечели титлата "Горкото копеле на годината", старче.

– Какъв късметлия съм, а?

– Едгар Алън По е слаб писател, знаеш ли? А "Тамерлан" е най-лошото, което е писал. Досаден подражател на лорд Байрон. Щеше да бъде различно, ако имаше първото издание на нещо поне донякъде прилично. Трябва да се радваш, че се отърва от този боклук. И без това ненавиждам колекционерските издания. Хората получават купища пари за някакви уж специални хартиени трупове. Идеите са тези, които притежават истинската стойност, приятелю. И думите – каза Дениъл Париш.

Ей Джей довърши бирата си.

– Вие, сър, сте идиот.

Разследването продължи месец, което в Алис Айлънд е равно на година. Ламбиаз и екипът му не откриха никакви полезни физически доказателства на местопрестъплението. Освен че бе изчистил остатъците от виндалу и бе изхвърлил бутилката от вино, престъпникът явно бе заличил и всички отпечатъци от апартамента. Полицаите разпитаха служителите на Ей Джей, както и малцината му приятели и сродници, които имаше в Алис. Тези разпити не доведоха до нищо особено полезно като информация. От нито една книжарница и аукционна къща не докладваха за появата на ново копие на "Тамерлан". (Разбира се, знаеше се, че аукционните къщи умеят да пазят тайна за подобни неща.) Разследването стигна до задънена улица. Книгата бе изчезнала и Ей Джей знаеше, че никога повече няма да я види.

Стъклената витрина беше станала ненужна и той се чудеше какво да прави с нея. Не притежаваше други редки книги. Все пак бе ценна, струваше почти петстотин долара. Някаква атрофирала, но изпълнена със слаба надежда част от него искаше да вярва, че ще се появи нещо друго, още по-добро, което да сложи вътре. Когато я бе купил, му казаха, че може да я използва и за съхранение на пури.

Тъй като пенсионирането му се отлагаше за неопределено време, се захвана за работа: започна да чете предварителните копия на книгите, които му бяха изпращали издателите, да отговаря на имейли, да вдига телефона и дори написа няколко етикета с препоръки за книги, които постави на рафтовете в книжарницата. Започна отново да тича – вечер, след като затвореше магазина. Има много предизвикателства пред бегачите на дълги разстояния, но едно от най-големите е къде да прибереш ключовете си. В крайна сметка Ей Джей реши да оставя вратата отключена. Според него и без това вече нямаше какво да се открадне от дома му.

Франсис Брет Харт, 1868 г.

Силно сантиментална история за мъжете от миньорски лагер, които "осиновяват" бебе полуиндианче и го кръщават Късмета. Прочетох разказа за първи път в "Принстън", на курс, наречен "Литературата на американския Запад", и изобщо не бях трогнат. В курсовите работи с оценка на разказа, които трябваше да представим – моята е с дата 14 ноември, 1992 г. – единственото нещо, което съм успял да препоръчам, са колоритните имена на героите: Дундьо, Кентък, Французина Пийт, черокийката Сал и др. Преди няколко години обаче отново попаднах на "Късметът на Ревящия стан" и плаках толкова много, че изданието ми от "Довър Трифт Едишън" е направо подгизнало. Явно с навлизането в средната възраст съм станал по-мек и чувствителен. Но освен това ми се струва, че реакцията ми е пример за необходимостта да се натъкнеш на една история в подходящото време от живота си. Помни, Мая: нещата, които предизвикват реакция в нас на двайсет години, не са задължително същите, които ще ни трогнат на четирийсет и, обратното. Това е вярно и за книгите, и за живота.