Габриел Зевин - Книжарничка на острова

– А, мисис Къмбербач – каза той. – За съжаление, вече затворихме.

– Мистър Фикри, не ми правете номера с вашите омаршарифски очи. Бясна съм ви – мина покрай него мисис Къмбербач и тръсна тлъста книга на щанда. – Книгата, която ми препоръчахте вчера, е най-лошата книга, която съм чела през осемдесет и двете си години живот, и си искам парите обратно.

Ей Джей погледна книгата, после отново старата жена.

– Какъв е проблемът?

– Проблемите , мистър Фикри. Да започнем с това, че разказвач е Смъртта! Аз съм на осемдесет и две и не ми беше много приятно да чета петстотин петдесет и две страници, разказани от Смъртта. Мисля, че това е проява на забележителна липса на усет от ваша страна.

Ей Джей се извини, но всъщност не съжаляваше. Как бе възможно да има хора, които смятат, че книгата върви с гаранция, че ще им хареса? Огледа тома пред себе си. Гръбчето му бе изпокъсано, нямаше да може да го продаде отново.

– Мисис Къмбербач – не се въздържа да каже той, – изглежда, че сте прочели книгата. Чудя се дали стигнахте до края.

– Да, прочетох я – отвърна тя. – Определено я прочетох. Държа ме будна цяла нощ, толкова ѝ бях ядосана. На този етап от живота си бих предпочела да не будувам по нощите. Нито пък искам да рева като разпрана, а от тази книга не успях да си сдържа сълзите. Следващия път, когато ми препоръчвате книга, мистър Фикри, се надявам да имате това предвид.

– Ще го направя – каза той. – И се извинявам, мисис Къмбербач. Повечето от клиентите ни харесват "Крадецът на книги" [27] Маркъс Зюсак, "Крадецът на книги", изд. "Пергамент", 2010 г. -Б. Пр. .

След като затвори книжарницата, Ей Джей се качи на горния етаж, за да се преоблече в дрехите, с които тичаше. Излезе през предния вход на книжарницата, както му бе станало навик, и не заключи вратата.

В гимназията беше в отбора по лека атлетика: тичане през пресечена местност, в "Принстън" – също. Избра този спорт най-вече защото нямаше умения за никакви други спортове, като изключим бързото четене на текстове. Никога не бе смятал, че тичането през пресечена местност е някакъв особен талант. Треньорът му в гимназията говореше донякъде поетично за него като за "благонадеждния", "сигурната среда", имайки предвид, че на Ей Джей можеше да се разчита да завърши в средата на всяка група състезатели, и то в горната ѝ част. Сега, след като не беше тичал от доста време, трябваше да признае, че това наистина си е талант. В настоящото си състояние не можеше да пробяга повече от три километра, без да спре. Рядко тичаше повече от пет и след това гърбът, краката и всъщност цялото му тяло го боляха адски. Болката се оказа хубаво нещо. Преди, докато тичаше, постоянно разсъждаваше за разни неща, а сега болката го предпазваше от подобна безплодна дейност.

Към края на пробега му започна да вали сняг. Ей Джей не искаше да вкарва кал вътре, затова спря на верандата и свали маратонките си. Облегна се на входната врата и тя се отвори. Знаеше, че не бе заключил, но бе сигурен, че поне не беше оставил отворено. Запали осветлението. Всичко май си беше наред. Касата не изглеждаше да е била насилвана. Вероятно вятърът бе духнал по-силно и бе отворил вратата. Загаси лампите и стигна почти до стълбището, когато чу вик, пронизителен като на птица. Викът се повтори, този път по-настоятелен и по-скоро като плач.

Ей Джей светна отново. Отиде до вратата и после мина по всяка от пътеките между лавиците с книги. Стигна до последния ред, най-бедната секция с детска литература и тийнейджърски книги. На пода седеше малко детенце с единственото копие на "Където бродят дивите неща" [28] "Where the Wild Things Are" – една от най-известните детски книги на писателя и илюстратора Морис Сендак (1928-2012). – Б. Пр. (една от малкото книги с илюстрации, които "Айлънд Букс" си правеше труда да поддържа) в скута си, разтворена по средата.

Това е голямо бебе, помисли си Ей Джей. Не е новородено. Не можеше да прецени възрастта му, защото освен със самия себе си не бе имал близък контакт с никакви бебета. Той бе най-малкото дете в семейството им, а с Ник така и не бяха успели да си родят дете. Бебето бе облечено в розово яке за ски. Имаше гъста светлокестенява коса, много къдрава, сини като метличина очи и смугла кожа, но поне с тон или два по-светла от кожата на Ей Джей. Беше красиво създанийце.

– Коя, по дяволите, си ти? – попита той.

Макар да нямаше очевидна причина, а и гласът му бе доста груб, момиченцето спря да плаче и му се усмихна.