Джоан Харис - Шоколад

— И ти ли помагаш? — попитах го.

Гийом кимна.

— Обещах, че ще се включа. Чака ни още много работа до довечера.

— Изумен съм, че изобщо си се съгласил да имаш нещо общо с подобно предприятие — строго го смъмрих аз. — Точно днес! Наистина ми се струва, че този път Арманд стигна твърде далеч. Дори само от гледна точка на разходи, без да говорим за неуважението към Църквата…

Гийом сви рамене.

— Има право да отпразнува рождения си ден — меко отвърна той.

— По-вероятно ми се струва да се убие от преяждане — продължих все така остро.

— Мисля, че е на достатъчно години, за да знае какво иска — рече Гийом.

Изгледах го с неодобрение. Откакто общува с Роше, се е променил. Изражението на мрачно смирение е изтрито от лицето му, наместо него се е появила една упоритост, дори бих казал опърничавост.

— Не ми харесва начинът, по който семейството на Арманд се опитва да управлява живота й — думите му потвърдиха впечатлението ми.

Свих рамене.

— Изненадан съм, че точно ти заемаш нейната страна.

— Животът е пълен с изненади — отвърна.

Де да беше.

В един момент забравих какъв всъщност е истинският повод за това тържество и се отдадох на приповдигнатото си настроение. Докато Анук си играеше в „Les Marauds“, аз дирижирах подготовката на най-мащабното и пищно угощение, което бях организирала някога. Усетих как потъвам в сладостните подробности. Разполагах с три кухни: големите фурни в „La Praline“, където изпичах блатовете, Cafe des Marauds за морските деликатеси, и малката кухничка на Арманд за супата, зеленчуците, сосовете и гарнитурите. Жозефин предложи на Арманд допълнителни прибори и чинии, по тя поклати усмихнато глава.

— Всичко е уредено — отвърна и наистина бе така.

Рано сутринта в четвъртък пристигна фургон с емблемата на голяма фирма от Лимож и докара два кашона чаши и сребърни прибори, плюс един фин порцелан, всичките натъпкани с нарязана хартия. Докато Арманд подписваше ордера, доставчикът й рече с усмивка:

— Сигурно жените някоя внучка, а?

Арманд му отвърна с весел смях.

— Възможно е. Твърде е възможно.

Целия петък бе в добро настроение, все се въртеше около мен, уж само да хвърли по едно око, ала всъщност само ми се пречкаше. Също като палаво дете топеше пръсти в сосовете, повдигаше похлупаците на платата и капаците на горещите тенджери, докато накрая се наложи да помоля Гийом да я заведе на фризьор в Ажен за няколко часа, само и само да не ми се мотае в краката. Върна се променена: с къса младежка прическа под екстравагантната шапка, с нови ръкавици и обувки. Всичките аксесоари бяха в любимия й черешов цвят.

— Започнах от долу на горе — доволно ме информира тя и се пльосна на любимия си стол. — До края на седмицата може да събера кураж да си купя цяла червена рокля. Представи си ме как дефилирам в църквата с нея. Уха!

— По-добре си почини — тросвам й се аз. — Довечера те чака празненство. Не искам да ми заспиш по средата на десерта.

— Няма — отвръща, но се съгласява да подремне за час в падащия следобед, докато аз слагам масата, а останалите се разотиват да поотпочинат и да се преоблекат за вечерта.

Масата е абсурдно голяма за малката трапезария на Арманд, при разумно разпределение ще побере всички ни. Бяха нужни четирима мъже, за да преместят масивното й дъбово туловище в новопостроената беседка под покрова от зеленина и цветя. Покривката е дамаска, поръбена с фина дантела. Мирише на лавандулата, с която е била покрита през дългите години след сватбата на Арманд. Неизползван досега подарък от баба й. Новите чинии са бели, поръбени с тънка ивица жълти цветчета; има три вида чаши, всичките кристални, по бялата покривка под тях танцуват разноцветни слънчеви зайчета. В средата поставям величествения букет от пролетни цветя, направен от Нарсис, край всяка чиния има по една прилежно сгъната салфетка. Във всяка салфетка е подпъхната картичка с имената на гостите: Арманд Воазен, Виан Роше, Анук Роше, Каролин Клермон, Жорж Клермон, Люк Клермон, Гийом Дюплеси, Жозефин Боне, Жюлиен Нарсис, Мишел Рижия, Бланш Дюманд, Серизет Плансон.

Последните две имена за миг ме сепват, после се сещам за Бланш и Зезет, които все още чакат Рижия надолу по реката. Едва сега си дадох сметка, че всъщност никога не съм знаела името на Рижия. Винаги съм била убедена, че е прякор, а не фамилия. Сигурно заради косата.

Гостите започнаха да прииждат точно в осем. Час по-рано излязох от кухнята, за да взема бърз душ и да се преоблека, а когато се върнах, под къщата на Арманд имаше вързана лодка. Тримата речни обитатели се изкачваха по брега. Бланш с неизменната си червена фуста, пристегната в кръста, нагоре с дантелена риза; Зезет в стара черна вечерна рокля, с татуирани в къна ръце и с рубин на веждата; Рижия с чисти джинси и бяла тениска. Всички носеха подаръци, увити в останки от опаковъчна хартия, тапети или парчета плат. След тях се появи Нарсис, спретнат в неделния си костюм, после Гийом с жълто цвете на ревера, накрая семейство Клермон, някак непоколебимо жизнерадостни, Каро хвърли предпазлив поглед към речните хора, но не свали усмивката от лицето си, твърдо решена да се весели, щом тази жертва се изисква от нея. Докато пийвахме аперитивите и замезвахме с осолени ядки и крекери, наблюдавахме как Арманд разопакова подаръците си: от Анук рисунка на котка, поставена в плик; от Бланш буркан мед; от Зезет кесийка с лавандула, с извезана буква „Б“ („Нямах време да избродирам торбичка с твойта буква, обясни тя нехайно, ама другата година, обещавам…“); от Рижия издялано от парче дъб листо, толкова нежно и крехко, че прилича на истинско, има и грозд жълъди в основата; от Нарсис голяма кошница плодове и цветя. Подаръците на семейство Клермон бяха по-разточителни. Каро й подари шал (не „Хермес“, както забелязах, но все пак копринен) и сребърна ваза; Люк плъзна към нея нещо лъскаво и червено в крепирана опаковка, като положи огромни усилия да не го види майка му. Очите на Арманд блеснаха дяволито, чу се едно възхитено „Уха!“, прибрано в шепата й. От Жозефин малък златен медальон с капаче. Поднася й го с извинителна усмивка.