Джоан Харис - Шоколад

Онази нощ майка ми плака, люлеейки ме в прегръдката си. На сутринта напуснахме Реймс по-крадешком от всякога, тя ме притискаше към себе си като откраднато съкровище, очите й бяха горещи и плахи.

Разбрах, че почти е успял да я убеди да ме остави. След това често ме питаше дали съм щастлива с нея, дали ми липсва това, че нямам приятели, дом… Но всеки път, когато й казвах да, щастлива съм, не, не ми липсва, всеки път, когато я целувах и я уверявах, че не съжалявам за нищо, за нищо, в нея си оставаше по мъничко от онази отрова. Дълги години бягахме от свещеника, от Черния призрак. Всеки път, когато лицето му излизаше върху картите, решавахме, че е дошло време отново да поемем на път. Да търсим скривалище от тъмнината, която той бе отворил в душата й.

И ето че той отново бе тук, точно когато си мислех, че двете с Анук най-сетне сме намерили своето място под слънцето. Застанал на прага като ангела пред Божиите двери.

Е, този път, кълна се, няма да избягам. Каквото и да направи. Колкото и да настройва местните жители срещу мен. Лицето му е безизразно и уверено като карта, вещаеща зло. Вече ме е обявил за свой враг, както и аз съм го обявила за свой — при това тъй ясно, сякаш и двамата сме си го казали с думи.

— Толкова се радвам, че се разбираме — гласът ми е бодър, но леден.

— Аз също.

Нещо в очите му, някаква светлина, каквато преди не съществуваше, ме държи нащрек. Учудващо е, но той явно се забавлява от всичко това, от обявяването на война между врагове. Никъде в бронираната му увереност не се и прокрадва мисълта, че може да загуби.

Обръща се да си върви, абсолютно изрядно, с до педантизъм точен наклон на главата. Просто така. Учтиво презрение. Острото и пронизващо оръжие на праведния.

— Мосю кюре! — той се обръща за втори път и аз бързо напъхвам в ръцете му малко пакетче. — Това е за вас. От заведението — усмивката ми не търпи отказ и той поема пакета смутено. — За мен е удоволствие.

Леко смръщва чело, сякаш самата мисъл, че изпитвам удоволствие, му причинява болка.

— Но аз всъщност не обичам…

— Глупости — тонът ми е рязък, не допуска възражение. — Сигурна съм, че тези ще ви харесат. Толкова ми напомнят за вас.

Под спокойната външност ми се струва объркан. В следващия миг вече го няма, малкото пакетче се бялва в ръката му на фона на сивкавия дъжд. Забелязвам, че не се забързва, за да стигне на сушина, а върви с все същата премерена стъпка, не безразличен, но с вид на човек, комуто дори това малко неудобство доставя удоволствие.

Наслаждавам се на мисълта, че ще изяде шоколада. По-вероятно е да го изхвърли, но ми е приятно поне да си представям как отваря кутията и разглежда съдържанието й… Със сигурност ще си позволи един поглед от любопитство.

Толкова ми напомнят за вас.

Дузина от най-добрите ми huitres de Saint-Malo, онези мънички плоски бонбончета във формата на плътно затворени мидички.

Вчера петнайсет. Днес трийсет и четирима. Сред тях и Гийом. Взе си флорентинчета и чаша шоколад. Чарли се беше свил покорно под един стол, докато Гийом сегиз-тогиз мяташе по някое парченце карамелизирана захар в ненаситната му, отворена в очакване уста.

Нужно било време, обяснява ми Гийом, за да бъде приет човек в Ланскене. Миналата неделя, продължава той, отец Рейно произнесъл толкова яростна проповед на тема въздържание, че откриването на „La Celeste Praline“ същата сутрин изглеждало като директна обида към Светата църква. Каролин Клермон, която започвала поредната си диета, била особено язвителна, оповестявайки на висок глас пред приятелките си по време на службата, че било доста шокиращо, досущ като разказите за упадъка на Римската империя, милички, и ако тази жена си мисли, че може просто ей така да се развихри в града като Савската царица… направо е отвратително как се пъчи с това свое незаконно дете, сякаш е… о, шоколадите й? Нищо особено, милички, пък и толкова скъпо. Общото заключение, до което стигнали дамите, било, че „това“, каквото и да е то, нямало да продължи дълго. Че за седмица-две съм щяла да се изнеса от Ланскене. При все това днес броят на клиентите ми се удвои спрямо вчера, сред тях доста от дружките на мадам Клермон, с блеснали очи, макар и леко засрамени, убеждавайки се една друга, че било само от любопитство, нищо повече, че всичко, което искат, било да видят със собствените си очи.

Знам любимите на всяка. В тая работа си има чалъм, професионален нюх, също като при гледачките на ръце. Майка ми би приела с усмивка това разхищение на дарбата ми, но нямам никакво желание да се ровя по-надълбоко в живота на тези хора. Не искам да им научавам тайните, съкровените им мисли. Нито пък ме вълнуват страховете или благодарностите им. Кротък алхимик, би ме нарекла тя, който се занимава с домашна магия, при положение, че би могъл да върши чудеса. Но тези хора ми харесват. Харесват ми дребните им егоистични грижи. Тъй лесно разчитам посланието на погледите, на устните им: онзи с едва доловимата горчивина в погледа ще си падне по вкусните ми портокалови осморки; другият, с благата усмивка, ще предпочете мекичките в средата прасковени сърчица; момичето с немирната коса ще се зарадва на просячетата; а онази отривиста, жизнерадостна жена ще избере шоколадовите бразилки. За Гийом са флорентинчетата, изядени чистичко над чинийка в спретнатата му ергенска къща. Предпочитаните от Нарсис трюфели с два вида шоколад разкриват нежното му сърце, скрито под грубата външност. Каролин Клермон ще сънува прегорял карамел и на сутринта ще се събуди гладна и раздразнителна. А децата… Шоколадови спиралки, разноцветни топки, меденки със златисти краища, марципанени плодове в хартиени кошнички, карамелизирани бонбони с фъстък, хрупкави бисквитки, безформени курабийки асорти в кутии от по половин килограм… Аз продавам мечти, мънички удобства, безобидни сладостни изкушения, готови да сринат цяла плеяда светци сред лешници и нуги.