Джоан Харис - Шоколад

Нима това е толкова лошо?

Отец Рейно очевидно смята така.

— Ето, Чарли, заповядай, момчето ми — когато се обръща към кучето си, Гийом винаги говори с топъл, но малко тъжен глас. Купил си животинчето, когато умрял баща му, така ми каза. Било преди осемнайсет години. Но кучетата живеят по-малко от хората и двамата остарели заедно.

— Ето тук — показва ми един израстък под брадичката на Чирли с размерите на кокоше яйце, разкривен като брястов бодил. — Уголемява се — пауза, кучето се протяга блажено, едното му краче потръпва, докато господарят му го гали по корема. — Докторът каза, че нищо не може да се направи.

Започвам да разбирам изпълнения с вина и любов поглед на Гийом.

— Ти не би приспала един възрастен човек. Не и ако у него са се запазили ценни качества — думите излизат с мъка от устата му. — Чарли не страда. Поне не много.

Кимам, знам, че иска сам себе си да убеди.

— Лекарствата си вършат своето.

Засега. Думата отеква във въздуха неизречена.

— Когато му дойде времето, ще разбера — очите му са изпълнени с ужас. — Ще знам какво трябва да се направи. Няма да се страхувам — доливам чашата му мълчаливо и поръсвам пяната с какао, но Гийом е твърде замислен за кучето си, за да забележи. Чарли се изтърколва по гръб, главата му клюмва.

— Мосю кюре казва, че животните нямат душа — продължава тихо. — Че съм трябвало да избавя Чарли от мъките му.

— Всичко има душа — отвръщам. — Така ме е учила майка ми. Всичко.

Той кима, самотен в своя кръг от страх и вина.

— Какво ще правя без него? — пита, лицето му е обърнато към кучето и разбирам, че съвсем е забравил за моето присъствие. — Какво ще правя без теб?

Зад щанда свивам юмрук в безмълвна ярост. Познавам този поглед — страх, вина, копнеж, — колко добре го познавам. Това е погледът в очите на майка ми в нощта на Черния призрак. Тези думи — Какво ще правя без теб? — ми повтаряше и тя през цялата онази скапана нощ. Когато вечер, преди да си легна, се поглеждам в огледалото, когато се събуждам с нарастващ страх — убеденост, сигурност, — че моето момиче ми се изплъзва, че губя дъщеря си, че ще я изгубя, ако не открия Мястото… виждам същия израз върху собственото си лице.

Протягам се и прегръщам Гийом. В първия момент той се сепва, непривикнал към близостта на жена. После се отпуска. Усещам как от тялото му на тласъци струи безпокойство.

— Виан — прошепва. — Виан.

— Нормално е да се чувстваш така — казвам твърдо. — Няма нищо нередно.

Под нас Чарли излайва възмутено.

Днес оборотът ни е близо триста франка. За първи път е достатъчно, за да излезем на чисто. Казвам го на Анук, когато се връща от училище, но тя е някак разсеяна, ведрото й лице необичайно притихнало. Очите й са натежали и мрачни като облаци, предвещаващи приближаваща буря.

— Жано — гласът й е студен. — Майка му не дава да си играе с мен.

Помня Жано като Вълка от карнавала, длъгнесто седемгодишно хлапе с проскубана коса и подозрителен поглед. Снощи двамата с Анук си играха на площада, тичаха и надаваха тайнствени бойни викове чак до мръкване. Майка му е Жолин Дру, една от двете начални учителки, от обкръжението на Каролин Клермон.

— О? — безстрастно. — И какво ти каза тя?

— Че му влияя лошо — стрелва ме с мрачен поглед: — Понеже не ходим на църква. И понеже ти си отворила магазина в неделя.

Ти си отворила магазина в неделя.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна, но изопнатото й като струна тяло, застинало във враждебна поза, ме хвърля в ужас. Старая се гласът ми да звучи спокойно.

— И какво мисли за това Жано? — опитвам почвата.

— Той не може да направи нищо. Тя непрекъснато е там. Наблюдава ни — гласчето й става все по-пискливо и си мисля, че всеки момент ще заплаче. — Защо винаги става така? Защо вечно съм… — изведнъж млъква, явно с усилие, гърдичките й се повдигат на пресекулки.

— Имаш и други приятели.

Така е, снощи бяха четири или пет деца, целият площад ехтеше от виковете и смеха им.

— Те са приятели на Жано.

Разбирам какво се опитва да ми каже. Луи Клермон. Лиз Поату. Неговите приятели. Без Жано групата се разпада. Изведнъж ме заболява за дъщеря ми, която, за да насели пространствата около себе си, е принудена да си измисля невидими другари. Егоистично е да се мисли, че една майка би могла да запълни изцяло всички тези пространства. Егоистично и тесногръдо.

— Ще отидем на църква, ако в това е проблемът — тонът ми е кротък. — Но сама знаеш, че нещата няма да се променят.