Джоан Харис - Шоколад

Тя бе на четирийсет. Рак. Каза ми, че разбрала преди време, но напоследък… Не, никаква болница. Тая дума е забранена, ясно ли ми е? Оставали й още месеци, може би години живот и искала да види Америка: Ню Йорк, Флорида с „Евърглейдс“ 22 22 Национален парк в южната част на щата Флорида. Основан е през 1947 година в усилията да се запази изключителният растителен и животински свят на местността. — Б.пр. . Стигнахме дотам, че сменяхме местоположението си всеки ден. Нощем, когато решаваше, че съм заспала, изваждаше картите. В Лисабон се хванахме на работа в кухнята на презокеански кораб. Работехме до късно, до два-три сутринта, и ставахме призори. Всяка нощ тя хвърляше омазнените от дългогодишно ползване карти на койката до нея. Шептеше тихичко имената им и с всеки следващ ден потъваше все по-надълбоко в сложния лабиринт, който така или иначе един ден щеше да я погълне.

Десетка, смърт. Тройка, смърт. Двойка, смърт. Колесницата. Смърт.

Колесницата се оказа нюйоркско такси в лятна вечер, докато си пазарувахме разни неща за ядене из претъпканите улици на Китайския квартал. При всички положения по-добре от рак.

Когато девет месеца по-късно се роди дъщеря ми, кръстих я и на двете ни. Стори ми се подходящо. Баща й изобщо не разбра за нейното съществуване, пък и в повехналия венец на мимолетните ми връзки не съм стопроцентово сигурна чия е заслугата. Все едно. Можех да обеля ябълка в полунощ и да хвърля кората през рамо, за да разбера инициала му, но никога не ме е интересувало достатъчно, че да го направя. Многото багаж само забавя пътуването.

И въпреки това… Откакто напуснах Ню Йорк, нима ветровете не се укротиха, не се разредиха? Нима всеки път, когато си тръгваме отнякъде, не ни обзема някакво мъчително чувство, някакво съжаление? Мисля, че да. Двайсет и пет години и пролетта най-сетне започна да се уморява, също както майка ми бе започнала да изпитва умора през последните години на живота си. Улових се, че гледам слънцето и се питам какво ли е да го наблюдаваш как се издига над един и същ хоризонт в продължение на пет или на десет, дори на двайсет години. При тази мисъл ме обзема някаква странна замаяност, чувство на страх и копнеж. А Анук, моето малко пътешествениче? Сега, когато аз съм майката, гледам по друг начин на смелата ни авантюра, с която живеем вече толкова време. Виждам себе си, каквато бях: момиченцето с невчесана кестенява коса, облечено в извехтели дрехи втора употреба, което учи математика по най-трудния начин, което учи география по най-трудния начин: Колко хляб може да си купи човек за два франка? Колко километра можем да пропътуваме с билет от петдесет марки? Не искам това да се случи и с нея. Вероятно именно поради тази причина през последните пет години се задържахме във Франция. За първи път в живота си имам банкова сметка. И собствена търговия.

Майка ми би се отнесла с презрение към всичко това. Но в същото време вероятно би ми завидяла. Забрави себе си, ако можеш, би ми казала. Забрави коя си. За толкова дълго, колкото можеш да издържиш. Но един ден, момичето ми, един ден то ще те сграбчи. Знам го.

Днес отворих както обикновено. Ще работя само сутринта (после смятам да си позволя един следобед с Анук), но тъй като има литургия, на площада ще се съберат доста хора. Февруари отново наложи безцветното си присъствие и пак вали: леден, хаплив дъждец, от който паважът става хлъзгав, а небето посивява като парче стар метал. Анук седи зад щанда и чете книжка с детски стихотворения, като в същото време държи вратата под око, докато аз приготвям партида просячета в кухнята. Те са ми любимите. Наричат се така, понеже преди години са ги продавали само просяци и цигани. Представляват кръгли сладки със заливка от кафяв, млечен или бял шоколад, поръсени с настъргана лимонова кора, счукани бадеми и топчести стафиди. Анук обича белите, но аз повече си падам по кафявите, потопени в най-фина, седемдесетпроцентова глазура… Тръпчиви на езика с тайнствен тропически вкус. Майка ми би се отнесла с пренебрежение и към това. Но за мен то също е някаква магия.

От петък насам край плота в „La Praline“ се мъдрят няколко високи стола. Обстановката сега ми напомня на нюйоркските закусвални, където се хранехме: червени кожени седалки, тръбна конструкция, жизнерадостен кич. Стените са яркожълти. В единия ъгъл се е разплул старият портокалов фотьойл на Поату. Вляво е оставено меню, написано лично от Анук и оцветено в червено и оранжево пак от нея: