Джоан Харис - Шоколад

— Но, мадам Воазен…

— Арманд — черните й очи заблестяха радостно. — Така се чувствам млада.

— Добре. Но наистина не разбирам защо…

— Знам какъв вятър те довя. Почувствах го. Mardi Gras, карнавалът. „Les Marauds“ бъкаше от празнуващи: цигани, испанци, калайджии, pieds-noirs 21 21 Букв. „чернокраки“ (фр.) — Така наричат децата от смесени бракове между французи и алжирци. — Б.пр. и неканени гости. Познах ви веднага — теб и малкото ти момиченце. Какви имена сте си избрали този път?

— Виан Роше — отвърнах с усмивка. — А това е Анук.

— Анук — повтори си Арманд. — А малкият сив приятел? Очите ми вече не са същите. Какво е той? Котка? Катерица?

Анук разтърси къдравата си главица.

— Заек — отвърна хем игриво, хем леко възмутено. — Казва се Чехълчо.

— О, заек. Ама разбира се — Арманд ми смигна тайничко. — Е, та както казах, знам какъв вятър ви довя. Аз самата съм го усещала веднъж-дваж. Може и да съм стара, но още не се е родил оня, дето ще ме преметне. По никой начин.

Кимнах.

— Сигурна съм в това. Защо не наминеш към магазина някой ден. Имам дарбата да разпознавам вкусовете на хората. Обещавам ти голяма кутия от любимите ти лакомства.

Арманд се засмя.

— Забранено ми е да ям шоколад. Каро и оня идиот докторът. Заедно с всичко друго, което би могло да ми достави удоволствие — добави иронично. — Първо цигарите, после алкохола, а сега и това… Един Господ знае дали ако откажа и дишането, няма да живея вечно — избухна в гъгнив смях, но този път ми прозвуча някак уморено, видях я да повдига ръка към гърдите си и да натиска със сила, също като Жозефин Муска. — Не че ги обвинявам. Те така ги разбират нещата. Да се пазиш — от всичко. От живота. От смъртта — усмивката блесна на лицето й и това ми се видя адски детинско, противоречащо на възрастта й. — Е, все пак може да намина. Ако не за друго, поне за да поизопна нервите на падрето.

Още известно време след като тя потъна зад ъгъла на прясно варосаната си къща, останах замислена над последната й забележка. Малко по-надолу Анук се бе заела да хвърля камъни в калните локви край речния бряг.

Свещеникът. Като че ли името на този човек бе в устата на всички. За миг мислите ми отлетяха към Франсис Рейно.

В място като Ланскене понякога се случва един човек — учител, кръчмар или свещеник — да се превърне в съвестта на общността. И този самостоятелен индивид е най-важната бурмичка в машината, която може да преобърне хода на човешки живот, нещо като главната ос в часовников механизъм, благодарение на която зъбчатите колела се задвижват и предават движението едно на друго, чукчетата чукат, а стрелките показват колко е часът. Ако тази ос се изплъзне или повреди, часовникът спира. Ланскене е нещо като този часовник, стрелките са застинали на една минута преди полунощ, колелетата и зъбците се въртят напразно зад любезното безчувствено лице. Нагласи часовника на църквата грешно, за да измамиш дявола, така казваше майка ми. Но в този случай подозирам, че дяволът няма да се хване. Нито за минутка.

Майка ми беше вещица. Поне така наричаше сама себе си и толкова често се увличаше в тази игра, така дълбоко си вярваше, че накрая трудно можеше да се каже докъде свършва истината и къде започва лъжата. Арманд Воазен ми напомня за нея, има същите искрящи немирни очи, дълга коса, която навярно е била абаносово черна в младостта й, от нея непрекъснато струи смесица на сериозност и цинизъм. Майка ми ме направи човек. От нея овладях изкуството да превръщам лошия късмет в щастлив случай. Тя ме научи да раздалечавам пръстите си, за да отклоня пътя на нещастието. Да шия торбички за ароматни билки, да приготвям отвари, да вярвам, че паяк преди полунощ е на хубаво, след полунощ — на лошо. Но най-вече ме зареди със своята любов към новите места, запали в мен присъщата на циганите страст към пътуването, благодарение на която обиколихме цяла Европа, че стигнахме и отвъд. Една година в Будапеща, една в Прага, шест месеца и Рим, четири в Атина, след това през Алпите към Монако, по крайбрежието — Кан, Марсилия, Барселона… До осемнайсетата си година вече бях загубила бройката на градовете, където бяхме живели, на езиците, които бяхме говорили. Нещата, които се захващахме да работим, бяха също толкова разнообразни: сервитьорство, превод, авто-тенекеджийство. Когато нямахме пари да си платим сметката, се измъквахме през прозорците на мизерните евтини хотели. Возехме се на влакове без билет, правехме си фалшиви разрешителни за работа, прекосявахме граници незаконно. Депортирали са ни безброй пъти. На два пъти майка ми бе арестувана, но освободена, без да се стига до съд. Имената ни се сменяха според географската ширина: Яна, Жана, Йоана, Джована, Ан, Анушка. Бяхме като крадците, непрекъснато бягахме, оставяхме вятъра да избира посоката и превръщахме неконвертируемата валута на живота във франкове, лири, крони, долари, според случая. Не, това не ме е карало да страдам. В онези години животът ми бе приказно приключение. Всяка от двете ни си имаше другата. Никога не съм изпитвала нужда от баща. Имах безброй приятели. И въпреки това майка понякога явно се измъчваше от липсата на устойчивост, от вечните пречки, които трябва да преодоляваш. Така или иначе с течение на времето постепенно засилвахме темпото, задържахме се на едно място по месец, най-много два, след което се изнасяхме като бегълци, подгонили залеза. Бяха ми нужни няколко години, за да разбера, че всъщност сме бягали от смъртта.