Джоан Харис - Шоколад

Жаргонната думичка бе произнесена някак предизвикателно, като дим от непозволена цигара. Усмихнах се.

— Наистина е суперска — съгласих се. — Ако искаш, като разваля витрината, може да доведеш приятелите си и да ми помогнете да я изядем.

Ококорени очи.

— Супер!

— Супер яко!

— Кога?

Свих рамене.

— Анук ще ви каже — обърнах се към всички. — Дъщеря ми.

— Знаем. Видяхме я. Не ходи на училище — последното прозвуча с лека завист.

— Ще тръгне от понеделник. Жалко, че още си няма приятели тук, понеже й казах, че ще може да си кани гости. Нали разбирате, да помагат с витрините.

Посурнаха се крака, лепкави ръце изскочиха от джобовете, бутане и суетене кой да е пръв.

— Можем…

— Бих могъл…

— Аз съм Жано…

— Клодин.

— Люси.

Изпратих ги с по една захарна мишка на дете и видях как се понасят през площада като семена на глухарче, подгонени от вятъра. Докато тичаха, резенче светлина изтрополи последователно по гърбовете им — червено-оранжево-зелено-синьо, — след миг вече ги нямаше. Скрит в сумрачното преддверие на „Сен Жером“, свещеникът, Франсис Рейно, ги наблюдаваше с любопитен и както ми се стори, неодобрителен поглед. За момент останах учудена. Защо с неодобрение? След задължителната визита първия ден не се отби повече, макар че другите често го споменаваха. Гийом говори за него с уважение, Нарсис с раздразнение, Каролин с онази дяволитост, която ми прави впечатление, че трепти в гласа й винаги когато стане въпрос за мъж под петдесетте. В думите им няма много топлина. Не е местен, както разбирам. Парижки семинарист, всичко, което знае, го е научил от книгите — не познава мястото, не е наясно с потребностите и желанията на хората в Ланскене. Това го чух от Нарсис, който води битка със свещеника, откакто веднъж отказал да ходи на служба по време на жътва. „Човек, който не понася глупаците, добавя Гийом, в очите му зад малките кръгли очила проблясва веселост, което ще рече, че не понася повечето от нас, с нашите глупави дребни навици и устойчиви ритуали.“ Докато говори, потупва любовно Чарли по главата и кучето пролайва тържествено.

— Според него е нелепо да си толкова привързан към едно куче — тъжно продължава Гийом. — Твърде е учтив, за да го каже, но си мисли, че е неуместно. Човек на моите години…

Преди да се пенсионира, Гийом е бил учител в местното училище. Сега там са останали само двама преподаватели, които да се справят с все по-намаляващия брой ученици, но за повечето от по-възрастните селяни той си е le maitre d’ecole 13 13 Учителят, даскалът (фр.). — Б.пр. . Гледам го как чеше Чарли зад ушите и съм сигурна, че усещам същата тъга, която струеше от него и на карнавала; плахост в погледа, граничеща с виновност.

— Всеки човек, на каквато и възраст да е, има право сам да избира приятелите си — прекъсвам го аз доста разпалено.

Може би самият мосю кюре има какво да научи от Чарли. Пак същото благо и тъжно подобие на усмивка.

— Мосю кюре прави каквото може — кротко ми отвръща той. — Не би следвало да очакваме повече.

Не му отговорих. В моята професия бързо се научава истината, че процесът на раздаване няма граници. Гийом напуска „La Praline“ с малка торбичка флорентинчета в джоба; още преди да е завил зад ъгъла на „Avenue des Francs Bourgeois“, го виждам как спира и подава едно парченце на кучето. Потупване, излайване, размахване на късата, подобна на чуканче опашка. Както вече казах, някои хора никога не се замислят, когато раздават.

Селото вече ми се струва не толкова странно. Жителите му също. Започвам да разпознавам лица, имена; първите тайни истории започват да се сучат, готови да заплетат онази, която постепенно ще въвлече и нас. Мястото е по-сложно, отколкото първоначално предполага географията му, „Rue Principale“ 14 14 Главната улица (фр.). — Б.пр. се разклонява като пръстите на ръка — „Rue des Poetes“, „Avenue des Francs Bourgeois“, „Ruelle des Freres de la Revolution“ 15 15 Улица на поетите, Авеню на френските буржоа. Алея на братята на революцията (фр.). — Б.пр. — явно сред основателите на града е имало върли привърженици на републиката. Моят площад, наречен „Сен Жером“, е най-високата част на тези разперени пръсти, църквата се извисява бяла и горда, заобиколена от липи, наблизо е площадката от едра червена пръст, където в топли вечери по-възрастните жители играят петанк 16 16 Популярна игра с метални топки, която масово се играе в градските градини във Франция. Започва да се разпространява около 1910 година, но всъщност произхожда от старата френска игра jeu Provencal. — Б.пр. . Зад нея хълмът тръгва рязко надолу към лабиринта от тесни улички, известен под името „Les Marauds“ 17 17 Нехранимайковците (фр.). — Б.пр. . Това е миниатюрният бедняшки квартал на Ланскене: сгушени една в друга дървени къщурки, куцукащи надолу към Тан по бабунести павета.