Джоан Харис: Шоколад

Вятърът носи дъх на море, озон и пържено, на крайбрежието на Гуан ле Пен, на палачинки и кокосово масло, на въглища и пот. Толкова много места очакват вятъра да смени посоката си. Толкова хора в нужда. Този път за колко дълго? Шест месеца? Година? Анук заравя лице в рамото ми и аз я прегръщам, толкова силно, че се разбужда и измърморва нещо недоволно. „La Celeste Praline“ пак ще си стане обикновена фурна. Или може би confeserie-patisserie, c guimauves, висящи от тавана като нанизи матови наденички и кутии pains d’epices с надпис Souvenir de Lansquenet-sous-Tannes на капака. Добре поне, че поспечелихме малко пари. Всъщност повече от достатъчно, за да започнем от нулата някъде другаде. Ница или Кан, Лондон или Париж. Анук промърморва нещо насън. Тя също го усеща.

Все пак обаче чувствам напредък. Анонимността на хотелските стаи, неоновите светлини, придвижването от север на юг при всяка нова хвърлена карта не са за нас. Поне се изправихме лице в лице с Черния призрак, двете с Анук, най-сетне видяхме истинската му същност: един глупак, който лъже самия себе си, една карнавална маска. Не можем да останем тук вечно. Но може би той е прокарал път за нас и ще се установим другаде. В някое крайбрежно градче, защо не. Или селце край реката с царевични ниви и лозя околовръст. Имената ни ще са други. Името на магазина ни също. Може би „La Truffe Enchantee“ 100 100 „Омагьосаният трюфел“. — Б.пр. . Или „Tentations Divines“ 101 101 „Божествените изкушения“. — Б.пр. , в памет на Рейно. И този път ще можем да отнесем със себе си една голяма част от Ланскене. Стискам подаръка на Арманд в ръката си. Монетите са тежки, плътни. Златото е с червеникав оттенък, почти като цвета на косата на Рижия. Пак се питам как е разбрала. Докъде точно стига нейният поглед. Друго дете, този път не без баща, дете от някой добър човек, дори той никога да не разбере. Питам се дали ще е с неговата коса, с острите му очи. Вече съм убедена, че ще е момиче. Дори знам името й.

Има неща, които можем да изоставим. Черния призрак го няма. Гласът ми като че ли е станал по-уверен, по-дързък. В него се усеща нотка, която, ако се заслушам внимателно, съм сигурна, че ще разпозная. Нотка на непокорство, дори въодушевление. Страховете ми ги няма. Теб също те няма, маман, въпреки че винаги ще те чувам да ми говориш. Вече няма да се страхувам от образа си в огледалото. Анук се усмихва насън. Можех да остана, маман, тук имаме дом, приятели. Ветропоказателят пред прозореца ми се върти, върти. Представям си, че го слушам седмица след седмица, година след година. Представям си, че поглеждам през прозореца в една зимна утрин. Новият глас в мен избухва в смях, звукът е нещо като завръщане у дома. Новият живот в мен се завърта леко, сладостно. Анук бълнува, от устата й се ронят безсмислени звуци. Малките й ръчички се впиват в рамото ми.

— Моля те — гласът й потъва в пуловера ми. — Попей ми, маман — отваря очи. Земята, видяна от голяма височина, има същия зеленикавосинкав оттенък.

— Добре.

Тя се унася, а аз подхващам тихичко:

С надеждата, че този път ще е приспивна песен. Че вятърът няма да чуе. Че този път… моля те, само този път… ще си тръгне без нас.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/2193

Издание:

Джоан Харис. Шоколад

ИК „Прозорец“, 2002

ISBN: 954-733-199-X

В оригинала Shrove Tuesday, денят преди Заговезни. За католическа Европа това е краят на традиционния карнавал, след който започват строгите Великденски пости. — Б.пр.

Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр.

Френският еквивалент на Shrove Tuesday. — Б.пр.

Буквално големи глави. — Б.пр.

Вид традиционна питка (фр.) — Б.пр.

Градчета в Югозападна Франция, Пиренеите, по поречието на Гарона. — Б.пр.

Почти всички фамилии в книгата са значещи и донякъде отговарят на характерите на героите. Освен Роше (Скалата) по-нататък се срещат Дру (Сухите), Клермон (Устремените към чистия връх), Нарсис (Нарциса), Дюплеси (Човекът с две лица), Воазен (Съседката), Муска (Мискета), Прюдом (Честните хора) и т.н. — Б.пр.

В традицията на днешната Римокатолическа църква първият ден на постите е т.нар. „пепелива“ сряда (Ash Wednesday). На този ден богомолците получават кръстен знак на челата си, направен с пепел, получена от изгарянето на върбови клонки, използвани на миналогодишната Връбница. За Източното православие великденските пости започват в понеделник, така че подобен ритуал не съществува. — Б.пр.