Джоан Харис - Шоколад

Pere , нима помръдна? Сигурен съм, че мярнах ръката ти да потрепва, двата пръста се свиха като за благословия. Същият тик, сякаш гангстер сънува отминали схватки. Знак.

Хвала на Бога. Знак.

Миналата нощ почти не мигнах. Прозорецът й светеше до два, а дори след това не посмях да помръдна, опасявайки се, че може да лежи будна в тъмното. Подремнах на стола, като предварително си навих будилника, за да не се успя. Не би трябвало да се притеснявам. Неспокойният ми сън бе пронизван от мимолетни накъсани образи, които едва се задържаха в главата ми, макар именно те да ме събудиха внезапно. Мисля, че видях Арманд, на млади години, нищо, че тогава не съм я познавал. Бягаше през нивята зад „Les Marauds“ в червена рокля, черната й коса се вееше зад нея. Или може би беше Виан и ги бях смесил. После ми се присъни пожарът в „Les Marauds“, оная курва и мъжът й, напуканите червени брегове на Тан, после се появихте вие, pere , заедно с майка в канцеларията. В главата ми нахлу горчивият гроздобер на онова лято и аз, като някаква свиня, забила зурла в купчина трюфели, са заравях все по-надълбоко в загниващите вкуснотии и се тъпчех, тъпчех…

В четири ставам от стола. Бях спал с дрехите, само без расото и яката. Църквата няма нищо общо с тази работа. Правя си кафе, много силно, без захар, въпреки че на практика покаянието ми свърши. Казвам на практика. В сърцето си знам, че Великден още не е дошъл. Христос още не е възкръснал. Ще възкръсне едва след като успея днес.

Треперя. Хапвам малко сух хляб за сила. Кафето е горещо и горчиво. Щом свърша работата, си обещавам истинска храна: яйца, шунка, захаросани кифлички от фурната на Поату. Само като си помисля, и устата ми се напълва със слюнка. Включвам радиото и намирам станция за класическа музика. „Овцата да си пасе“. Устните ми се изкривяват в суха, презрителна усмивка. Не е време за пасторали. Настъпи часът на свинята, на коварната свиня. Спирам музиката.

Пет без пет. Поглеждам през прозореца и зървам първите светли ивици небе на хоризонта. Имам достатъчно време. Клисарят ще дойде в шест да удари великденските камбани. Имам повече от достатъчно време, за да изпълня тайната си мисия. Нахлузвам предварително приготвената гангстерска маска, която покрива цялата ми глава, чак до врата. В огледалото изглеждам различен, ужасяващ. Саботьор. Това ме кара да се усмихна. Устата ми под маската е стисната в непреклонна, цинична гримаса. Почти ми се иска да ме види.

05, 10 ч.

Отключено е. Почти не мога да повярвам на късмета си. Това означава, че тя се чувства на сигурно място, доказва наглата й увереност, че никой не може да се изпречи насреща й. Оставям настрани голямата отвертка, с която възнамерявах да разбия вратата, и стискам инстинктивно тежката цепеница (парче трегер, pere , който падна по време на войната) с две ръце. Вратата се отваря безшумно. Над главата ми се залюлява поредната червена кесийка. Захвърлям я презрително на пода. За миг се чувствам дезориентиран. Мястото доста се е променило от времето, когато бе фурна, пък и като цяло задните помещения на магазина са ми съвсем малко познати. Върху гладкия под се отразяват бледи отблясъци светлина и се радвам, че се сетих да взема фенерче. Щом светвам, се оказвам заслепен от белотата на емайлираните повърхности, шкафовете, мивките, старите пещи, които грейват под снопа на фенерчето ми. От шоколадите нито следа. Разбира се. Тук само се приготвят. Не знам защо се изненадвам от чистотата, която цари в кухнята. Опитвал съм да си представя Роше като някаква повлекана, която оставя в мивката загорели тенджери и мръсни чинии, а в тестото за тортите й вечно падат дълги черни косми. Вместо това установявам, че поддържа безупречна чистота. По рафтовете са подредени по големина искрящи тигани, на едно място само медните, на друго само емайлираните, порцелановите купи са сложени така, че да са леснодостъпни, приборите, като големи лъжици и тенджери, са закачени на специални куки върху варосаните стени. Върху очуканата стара маса има няколко каменни хавана. В средата ваза с поувехнали жълти далии, които хвърлят върху плота уродливи сенки. Поради някаква причина цветята ме изпълват с ярост. Какво право има тя да държи цветя в къщата си, когато Арманд Воазен е мъртва? Свинята в мен изсипва вазата върху масата и се ухилва доволно. Оставям животинското да ме обладае. Имам нужда от тази жестокост, за да мога да довърша започнатото.