Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Така че работата беше доста безнадеждна. Пасивната любов не е достатъчна.

По онова време обаче мислех по-инак: татко можеше да ми помогне, стюардесата можеше да ми помогне. Тя можеше да отиде в кабината на пилота и да каже на Стар: „Никога не съм виждала такава любов, както в очите на онова момиче“.

Пилотът можеше да ми помогне: „Човече, ти да не си сляп? Бързо върви отзад, при нея!“

Уайли Уайт можеше да ми помогне — вместо да стои на пътеката и да ме гледа колебливо, чудейки се дали спя, или съм будна.

— Седни — казах му аз. — Какво става, къде сме?

— Във въздуха.

— Аа, така ли? Седни де. — Опитах се да проявя интерес и попитах бодро: — Какво пишеш сега?

— Пиша за един бойскаут — за Бойскаута с главна буква. Бог да ми е на помощ!

— Чия е идеята, на Стар ли?

— Не знам, но той ми предложи да се заема с нея. Може преди или след това да е накарал още десетина сценаристи да пишат на същата тема, такава му е системата. И тъй, значи ти си влюбена в него?

— Не бих казала — възмутих се аз. — Познавам го, откакто се помня.

— Безнадеждно, а? Ще го уредя, ако използуваш цялото си влияние, за да ме лансираш. Искам да имам своя група сценаристи, които да ръководя.

Затворих очи и се унесох в сън. Когато се събудих, стюардесата ме завиваше с одеяло.

— Почти пристигнахме — каза тя.

През прозореца видях равнинни зелени площи, озарени от залеза.

— Току-що чух нещо много смешно — продължи тя, — там, в кабината. Този мистър Смит, или мистър Стар, не си спомням да съм виждала името му…

— Просто не го пишат в титрите — обясних аз.

— Аха. Както и да е, той надълго и нашироко разпитваше пилотите за летенето със самолет, искам да кажа, явно му е интересно. Нали разбирате?

— Разбирам.

— Единият от пилотите ми каза, че за десет минути щял да научи мистър Стар да лети — на бас можел да се хване дори. Голям ум бил, така ми каза.

Взе да ми омръзва.

— Е, и кое му е смешното?

— Ами накрая един от пилотите попита мистър Стар дали си харесва работата и мистър Стар каза: „Естествено. Естествено, че я харесвам. Приятно е да чувствуваш, че от всички единствено на тебе не ти е изпила чавка ума.“

Стюардесата се преви от смях — а на мен ми се дощя да се изплюя отгоре й.

— Представяте ли си? Изпила им била чавка ума! — Изведнъж смехът й секна и тя се изправи със сериозно изражение на лицето. — Е, а сега трябва да си довърша работата.

— Довиждане.

И тъй, значи Стар бе позволил на пилотите да се изкачат до неговия трон и да се почувствуват поне за момент като владетели. Години по-късно пътувах с един от същите тези пилоти и той си припомни нещо, което бил казал Стар.

— Представи си, че си железопътен инженер — рекъл и погледнал надолу към планините. — И че трябва да прокараш път за влака през тези планини. От топографските изследвания установяваш, че има три, четири или половин дузина пролома и че не може да се каже кой от тях е най-подходящ за целта. Трябва сам да решиш кой да избереш, но въз основа на какво? Единствено след като прокараш пътя, можеш да разбереш дали изборът ти е бил правилен. И затова вземаш и го прокарваш.

Пилотът помислил, че нещо не е дочул.

— Тоест как така?

— Избираш някой от пътищата ей тъй, без видима причина, да речем, защото скалите на тази планина са с розов оттенък или защото синият цвят на онова хелиографско копие е по-хубав. Нали разбираш?

Пилотът решил, че това е един много ценен съвет. Но се съмнявал, че някога ще му се отдаде възможността да го приложи.

— Всъщност на мен ми се искаше само едно — продължи унило. — Да разбера как бе успял той да стане мистър Стар.

Едва ли Стар би могъл да му отговори на този въпрос — зародишът не притежава памет. Затова пък аз бих могла да обясня някои неща. Още като младеж той е литнал нависоко, много нависоко със силните си криле и оттам е огледал всички царства на земята. Видял ги е с очи, които могат да се взрат право в слънцето. Пляскайки с криле здраво и накрая дори неистово, пляскайки, без да спира, той е останал там горе по-дълго от повечето други хора и след като е запомнил всичко, постепенно се е приземил.

Изгасиха двигателите и нашите пет сетива започнаха да се нагаждат за кацането. Пред нас и вляво блещукаха светлините на военноморската база Лонг Бийч, а вдясно се виждаше Санта Моника във вид на мигащо размазано петно. Над Тихия океан грееше калифорнийската луна — огромна и оранжева. Каквито и чувства да будеха у мен всичките тези неща — а те в края на краищата представляваха моето родно място, — знаех, че за Стар значат много повече. Тях съм видяла най-напред, щом съм отворила очи на този свят, така както за първи път зърнах овце в студията на стария Лемъл. Докато Стар именно тук се е приземил след своя необикновен полет, когато е видял накъде и как вървим и кое от това, което правим, има смисъл. Някой може да каже, че ветровете са го довяли насам, но аз не мисля така. Според мен той по-скоро е видял — като в кадър, заснет в общ план — един нов начин за изразяване на нашите дръзки надежди, ловки шмекерии и нелогични скърби и е дошъл тук по свой избор, за да остане при нас завинаги. Подобно на самолета, който сега, в топлия мрак, се спускаше към летище Глендейл.