Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Колко й остава, докато завърши колежа? — попита той баща ми. — Всъщност това исках да попитам.

За малко да извикам ентусиазирано, че въобще няма за какво да се връщам, че вече съм напълно образована, но в този миг пристигна така забележителният Робинсън. Той беше червенокос кривокрак младеж, винаги готов за действие.

— Това е Роби, Сесилия — представи го Стар. — Хайде, Роби.

Така се запознах с Роби. Не мислех, че запознанството ни е съдбоносно, но то се оказа точно такова. Защото именно Роби ми разказа по-късно как през тази нощ Стар намерил своята любов.

Осветено от луната, тридесетакровото снимачно градче беше като някаква страна от приказките — не защото отделните площадки действително приличаха на африканска джунгла, на френски замък, на пристанище със закотвени шхуни или на нощния Бродуей, а защото напомняха за изпокъсани детски книжки с картинки, за фрагменти от приказки, танцуващи около запален насред полето огън. Никога не съм живяла в къща с таван, но си мисля, че снимачната площадка е нещо именно такова, а нощем, разбира се, по един вълшебен, изопачен начин всичко става като истинско.

Когато Стар и Роби пристигнаха там, прожекторите вече бяха осветили застрашените от наводнението места.

— Ще изпомпаме водата и ще я отведем към блатото на „Тридесет и шеста улица“ — заяви Роби след секунда. — Вярно, че то е градска собственост, но пък това тук е природно бедствие! Я! Гледайте там!

Яхнали огромната глава на бог Шива, две жени плаваха по течението на импровизираната река. Идолът се бе откъснал от един бирмански декор и сега лъкатушеше тържествено, като от време на време запираше в плитчините и се разклащаше като паток наред с другите предмети, носени от водата. Двете бежанки бяха намерили убежище сред къдриците над гладкото му чело и на пръв поглед приличаха на туристки, тръгнали по някакъв много странен начин да обикалят местата на наводнението.

— Мънро, виж там! — извика Роби. — Погледни ги тия жени!

Двамата прецапаха през новообразувалите се локви и се насочиха към брега на потока. Сега виждаха жените по-ясно — те изглеждаха уплашени, но очевидно перспективата за спасение ги бе поободрила.

— Ако идущата седмица главата нямаше да трябва на Де Мил, можеше да ги оставим да отплуват към канала — каза галантният Роби.

Всъщност той и на мравката правеше път и само след миг нагази до хълбоците във водата, като се опитваше да измъкне главата с един прът, но само успяваше да я завърти. Пристигна помощ и сред събралата се наоколо тълпа се понесе мълва, че едната от жените е много хубава и че те двете са някакви важни персони. Но в момента не бяха нищо повече от кой знае как попаднали тук пришълки и Роби, възмутен до дън душа, почака само да хванат и изкарат на брега главата, за да им се накара.

— Отнесете главата обратно на мястото й! — извика им той. — Какво си мислите, това да не е някакъв сувенир!

Едната от жените се плъзна леко по бузата на идола, Роби я пое и й помогна да стъпи на твърда земя; другата се поколеба, после стори същото. Роби се обърна към Стар за присъдата.

— Какво да ги правим, шефе?

Стар не отговори. На не повече от метър и половина пред него се усмихваше лицето на покойната му съпруга, дори изражението беше същото. През метър и половина лунна светлина го гледаха познатите очи, една къдрица потрепваше върху познатото чело; усмивката не изчезна, само леко се видоизмени, отново привично; устните се разтвориха — същите. Обзе го ужасен страх, искаше му се да изкрещи. Смълчаната задушна зала, приглушеното шествие след катафалката, гробът, скрит под купищата цветя — всичко това сякаш бе останало в миналото, тя се бе върнала от мрака и сега стоеше тук пред него — топла и лъчезарна. Водата шуртеше покрай него, огромните прожектори шареха по повърхността й — и изведнъж той чу един глас, който не беше гласът на Мина.

— Много съжаляваме. Поведохме се по един камион и влязохме през някаква врата.

Беше се насъбрала малка тълпа — осветители, работници от ателиетата, шофьори на камиони — и Роби се разджафка насреща им като овчарско куче.

— … насочете големите помпи към водоемите в четвърти павилион… завържете едно въже около главата… издърпайте я върху няколко дъски… за бога, най-напред изпомпайте водата от джунглата… оная голямата тръба, извитата, положете я на земята… внимателно, всичко е от пластмаса…

Стар стоеше и гледаше след двете жени, които си проправяха път към изхода, водени от един полицай. После се опита да пристъпи, за да провери дали е преминала слабостта в коленете му. Някакъв влекач се затресе с рев по калта, покрай него се заточиха хора всеки втори човек го поглеждаше, усмихваше му се, говореше: „Здравей, Мънро… Здравейте, мистър Стар… мокра нощ, мистър Стар… Мънро… Мънро… Стар… Стар… Стар.“