Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

По израженията на лицата им разбрах, че говорят за Стар. Стар е поръчал или е забранил нещо, или е предизвикал татко, или е отхвърлил някой от филмите на Лаборуиц, или нещо също толкова катастрофално и ето ги сега тук, събрани в знак на протест, обединени от възмущението и безпомощността си. Розмари Шмийл седеше с бележник в ръка, сякаш готова да протоколира тяхното униние.

— Жив или мъртъв ще те откарам вкъщи — казах на татко. — Подаръците за рождения ти ден ще изгният в опаковките си!

— Рожден ден ли! — извика Жак с извинителен тон. — На колко ставаш? Не знаех.

— Четиридесет и три — отчетливо произнесе татко.

Беше по-възрастен — с четири години — и Жак го знаеше; видях, че си записа датата в тефтера, та друг път да не пропусне. Тук имат обичай да разнасят тефтерите си отворени. Човек може да прочете какво отбелязват в тях, без да се мъчи да следи думите буква по буква, и Розмари Шмийл, следвайки примера на Лаборуиц, беше принудена също да впише нещо в бележника си. Точно в този момент земята под нас се разтресе.

Трусът беше по-слаб, отколкото в Лонг Бийч, където горните етажи на магазините се срутили върху улиците, а малките хотели били отнесени от морските вълни, но в продължение на една цяла минута нашите вътрешности се преобръщаха в такт със земните недра, като в някакъв кошмарен опит да бъдем вързани отново с пъпна връв и запратени обратно в утробата на сътворението.

Портретът на мама падна от стената и разкри малък сейф. Двете с Розмари се вкопчихме отчаяно една в друга и затанцувахме из стаята под съпровода на собствените си писъци. Жак припадна или поне изчезна от полезрението ни, а татко се държеше за бюрото си и викаше: „Добре ли сте?“ През прозореца долетя гласът на певицата, която стигна до кулминацията „обичам само теб“, за момент задържа последния тон и, честна дума, започна пак отначало. А може би й пускаха записа, за да го изслуша.

Стаята престана да се клати, само леко потреперваше. Упътихме се към вратата, включително и Жак, който изведнъж се беше появил, и се потътрихме замаяно през приемната към балкона с железните перила. Постояхме така за миг, в очакване на втори трус, след което като по даден знак влязохме в приемната на Стар и оттам — в неговия кабинет.

Кабинетът беше голям, но не колкото татковият. Стар седеше на ръба на кушетката си и търкаше очи. Когато се затресла земята, спял и сега все още не беше сигурен дали не е сънувал. След като го убедихме, че е истина, на него всичко това му се видя доста смешно, но тъкмо в този момент зазвъняха телефоните. Наблюдавах го колкото може по-незабелязано. Отначало лицето му беше сиво от умора, но когато започнаха да му изреждат произшествията, погледът му се съживи.

— Спукали са се няколко водопроводни тръби — съобщи той на татко. — Водата шурти към снимачното градче.

— Грей снима във „френското село“ — каза татко.

— Около „гарата“ също е наводнено, както и в „джунглата“, и в „градския център“. Ама че работа. Изглежда, че няма пострадали хора. — На минаване покрай мен ми стисна тържествено ръката. — Къде се губиш, Сесилия?

— Там ли отиваш, Мънро? — попита татко.

— След като получа всички новини; една от електрическите линии е прекъсната — изпратих да повикат Робинсън.

Той ме накара да седна до него на кушетката и да му разкажа отново за земетресението.

— Изглеждаш изморен — казах мило, с майчинска загриженост.

— Да — съгласи се Стар. — Тъй като нямам къде да ходя вечер, просто работя.

— Тогава ще взема да ти организирам някое и друго вечерно развлечение.

— По-рано играех покер с едни типове — продължи той замислено, — преди да се оженя. Но те всички измряха от алкохолизъм.

Влезе мис Дулън, неговата секретарка, и донесе още лоши новини.

— Роби ще се погрижи за всичко, щом дойде — увери Стар татко. После се обърна към мен: — Голяма работа е тоя Робинсън. По-рано е бил авариен монтьор, в Минесота, оправял е телефонните жици, повредени от снежните бури — нищо не му се опира. След минутка ще бъде тук. Ще ти хареса.

Каза го така, сякаш цял живот е мислил само за това как да ни запознае, и сега тъкмо с тази цел е уредил земетресението.

— Да, Роби ще ти хареса — повтори той. — Кога се връщаш в колежа?

— Та аз едва съм дошла.

— Цялото лято ли ще останеш тук?

— Извинявай — обидих се аз, — ще се върна при първа възможност.

Чувствувах се като в мъгла. Минавало ми беше през ум, че той може да има някакви намерения спрямо мен, но в такъв случай всичко беше все още в непоносимо ранен стадий — аз просто бях „добър реквизит“. А и в този момент перспективата не ми се виждаше толкова привлекателна — все едно да се омъжиш за лекар. Той рядко си тръгваше от студията преди единадесет.