Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Беше девет часът през една юлска вечер и в дръгстора срещу студията все още имаше няколко статисти — докато паркирах, ги видях приведени над масата за билярд. „Някогашният“ Джони Суонсън стоеше при единия й ъгъл, облечен в полукаубойски дрехи, и гледаше мрачно покрай луната. Едно време в киното е бил знаменит колкото Том Микс и Бил Харт — сега беше тъжно да говориш с него, затова прекосих бързо улицата и се пъхнах през главния вход.

В една студия никога не цари пълна тишина. Дори нощем в лабораториите и в дублажа кипи работа, а в столовата току се отбиват хора от техническия персонал. Звуците обаче са по-различни — приглушен шепот на автомобилни гуми, спокойно бръмчене на ненатоварен мотор, самотен зов на сопрано, записван от нощен микрофон. Заобикаляйки един ъгъл, попаднах на човек с гумени ботуши, който миеше някаква кола под сноп от чудна бяла светлина — истински фонтан сред мъртвите индустриални сенки. Поспрях за момент, като видях, че пред административното здание помагат на мистър Маркъс да се покатери в колата си — той говори толкова бавно, ако ще да каже дори само „лека нощ“, — и докато чаках, долових, че сопраното пееше „Ела, ела, обичам само теб“, непрекъснато повтаряйки единствено това; спомням си го, защото тя продължи да пее тази фраза и по време на земетресението. Но от него ни деляха още пет минути.

Кабинетът на татко беше в старото здание с дългите балкони и железните парапети, които създаваха впечатление за едно безконечно, яко опънато въже. Татко се намираше на втория етаж; от едната му страна беше Стар, а от другата — мистър Маркъс. Тази вечер целият етаж светеше. Стомахът леко ме присви при мисълта за близостта на Стар, но вече умеех да се владея — бях го виждала само веднъж за месеца, прекаран у дома.

Татковият кабинет беше доста странно място, но аз ще го опиша накратко. Откак се помнех, в приемната седяха три секретарки с каменни лица, като три вещици — Бърди Питърс, Мод не знам си коя и Розмари Шмийл. Не знам дали това бе истинското й име, но Розмари беше, така да се каже, доайен на триото — под нейното бюро се намираше копчето, което отваряше дверите на татковата тронна зала. И трите секретарки бяха пламенни привърженички на капитализма, а Бърди бе измислила следното правило: ако машинописките бъдат видени да обядват заедно повече от един път в седмицата, ще трябва да отговарят за това. По онова време в студиите имаха страх от тълпите.

Влязох в кабинета. Днес всички холивудски босове разполагат с огромни кабинети, но този на баща ми беше първият. Той беше и първият с еднопосочна видимост на прозорците. Бях чувала да разправят, че на пода имало подвижен капак, през който неприятните посетители пропадали надолу в някаква тайна тъмница, но това сигурно са били измислици. На умишлено видно място на стената висеше голям портрет на Уил Роджърс 130 130 Уил Роджърс (1879–1935) — американски комедиен актьор, много популярен през 20-30-те години. , струва ми се, за да подскаже родството на татко с холивудския свети Франциск; имаше също снимка с автограф на Мина Дейвис, покойната съпруга на Стар, фотоси на други филмови знаменитости и пастели, изобразяващи мама и мен. Тази вечер прозорците бяха отворени и в рамката на единия безпомощно се беше вклинила огромната, розовозлатиста луна, около която имаше светъл кръг. Татко, Жак Лаборуиц и Розмари Шмийл седяха около голямо елипсовидно писалище в единия край на стаята.

Как изглеждаше татко? Мога да го опиша само такъв, какъвто го видях веднъж в Ню Йорк, когато го срещнах, без да очаквам. Забелязах някакъв едър мъж на средна възраст, който, изглежда, се притесняваше от вида си, и на мен никак не ми се искаше да го задминавам — и изведнъж осъзнах, че това е татко. Впоследствие бях поразена от това свое впечатление. Татко можеше да бъде много очарователен — имаше силна челюст и ирландска усмивка.

Колкото до Жак Лаборуиц обаче, ще ви спестя описанието. Ще кажа само, че беше организатор, което е нещо като надзирател, и повече няма нужда. Откъде ги намираше Стар тия умствени трупове, а може би просто позволяваше да му ги натрапват; и най-важното, каква полза имаше от тях, това винаги ме е изумявало, както изумяваше всеки новопристигнал от Източното крайбрежие при сблъсъка му с тях. Без съмнение Жак Лаборуиц си имаше качества, но същото важи и за свръхмикроскопичните протозои, както и за кучето, което си търси кучка или кокал. Жак Ла… О, господи!