Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

— Даде ли бележката на мистър Смит? — попитах сънено аз.

— Да.

— А кой е мистър Смит? Май че той провали пътуването на мистър Шуорц.

— Шуорц си беше виновен.

— Не ги обичам много тия, дето мачкат безмилостно всичко по пътя си, като танкове. Баща ми се мъчи да бъде такъв танк вкъщи, ама аз му казвам да си пази силите за студията.

Запитах се дали съм справедлива: в ранните утринни часове думите имат по-различен смисъл.

— И въпреки това ми издиктува да отида в Бенингтън, само че за това съм му благодарна.

— Чудна катастрофа ще се получи, ако танкът Брейди се сблъска с танка Смит — каза Уайли.

— Мистър Смит и татко съперници ли са?

— Не съвсем. Бих казал не. Но ако бяха съперници, знам на чия страна щях да застана.

— На татковата ли?

— Боя се, че не.

Прекалено рано сутринта беше, за да проявявам семеен патриотизъм. Пилотът седеше зад гишето на дежурния и клатеше глава. Двамата наблюдаваха един бъдещ пътник, който беше пъхнал две монети в грамофона автомат и сега лежеше в алкохолен унес върху една пейка, борейки се със съня. Първата избрана от него мелодия — „Изгубен“, прогърмя в залата, последвана подир кратък интервал от не по-малко безапелационната и категорична „Изчезнал“. Пилотът тръсна решително глава и тръгна към пътника.

— Страхувам се, че тоя път няма да можем да те вземем, друже.

— Кво?

Пияният успя да седне, изглеждаше ужасно и въпреки това в него имаше нещо определено привлекателно. Стана ми мъчно за човека въпреки безумно зле избраната му музика.

— Върни се в хотела и се наспи. Довечера ще има друг самолет.

— Искам само да ллитна във въздуха…

— Тоя път няма да може, друже.

В своето разочарование пияният се свлече от пейката, а високоговорителят, надвиквайки грамофона, призова нас, благопристойните люде, към изхода. В междинната пътека на самолета се сблъсках с Мънро Стар, просто се хвърлих в обятията му, или поне така ми се искаше. Всяко момиче би хлътнало по такъв мъж, дори и без насърчение от негова страна. Аз определено не получавах насърчение, но му бях симпатична и той седна срещу мен, докато излети самолетът.

— Трябва да си поискаме обратно парите — каза Стар.

Тъмните му очи ме пронизваха цялата и аз се запитах как ли биха изглеждали, ако той се влюбеше. Бяха добри, но някак отчуждени и макар че обикновено спореха кротко със събеседника, излъчваха превъзходство. Виновни ли бяха, че виждат толкова много. Стар умело влизаше в ролята на „наше момче“ и после умело излизаше от нея — но, общо взето, бих казала, че беше „ничие момче“. Само че знаеше как да замълчи, как да се оттегли на заден план, как да слуша. От мястото, където стоеше (макар да не беше висок, то бе сякаш някъде из висините), наблюдаваше многообразното ежедневие на своя свят като някакъв горд млад пастир, за когото няма нощ и ден. Беше роден да бодърствува, без способността или желанието да си почива.

Седяхме и мълчахме, но от това не се чувствувахме неудобно. Познавах го отпреди дванадесетина години, когато той стана съдружник на татко — тогава аз бях на седем, а Стар на двадесет и две. Уайли седеше от другата страна на пътеката и аз се чудех дали да ги запозная, но Стар през цялото време така разсеяно въртеше пръстена си, че ме караше да се чувствувам млада и невидима, ала това не ме притесняваше. В негово присъствие беше винаги така — не смеех нито да не го гледам, нито да го гледам, освен ако нямах да му кажа нещо важно, и знаех, че въздействува по същия начин и върху много други хора.

— Ще ти подаря пръстена си, Сесилия.

— Извинявай, не се усетих, че…

— Имам още пет-шест такива.

И ми го подаде — пръстен от самородно злато, върху който бе инкрустирана със замах буквата С. Като го гледах, си мислех колко необичайно контрастира неговата масивност с пръстите на Стар, изящни и тънки като тялото му и като изящното му лице с извитите вежди и тъмната къдрава коса. Понякога у него имаше нещо безплътно, възвишено, но всъщност той умееше да се бие — един негов стар познат, от времето, когато Стар бил член на момчешка шайка в Бронкс, ми разказа, че той въпреки крехкия си вид винаги стоял начело на шайката, като от време на време процеждал през зъби по някоя заповед към другарите си отзад.

Стар сви пръстите ми около пръстена, изправи се и се обърна към Уайли.

— Ела при мен — каза той. — До скоро, Сесилия.

Преди да се отдалечат дотолкова, че да не мога да ги чувам, долових въпроса на Уайли:

— Прочете ли бележката на Шуорц?