Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

В погледа на Уайли прочетох възхищение, което ме ласкаеше, но изведнъж и двамата осъзнахме, че вече не сме сами. Мистър Шуорц се вмести с блуждаещо-виновен вид в красивата сцена.

— Ударих се в една метална дръжка — каза той, потърквайки слепоочието си.

Уайли скочи на крака.

— Тъкмо навреме, мистър Шуорц — извика той. — Започваме обиколката. Домът на Стария Дъб — десетият 127 127 Неточност — Андрю Джаксън е не десетият, а седмият президент на САЩ. президент на САЩ, героят от Ню Орлийнс, противникът на Нашънъл Банк, изобретателят на системата „Подялба на плячката“ 128 128 Подялба на плячката — предоставяне на различни привилегии, високи постове и т.н. на привържениците на дадена партия заради тяхната подкрепа за партията по време на изборите. .

Шуорц ме погледна така, сякаш бях жури.

— Това се казва сценарист — заяви той. — Знае всичко и същевременно нищо.

— Как така! — възмути се Уайли.

Едва сега разбрах, че бил сценарист. И макар че, от една страна, харесвам сценаристите, писателите — защото за каквото и да ги попиташ, все ще получиш отговор, — това донякъде го омаловажи в очите ми. Те не са като другите хора. В най-добрия случай сценаристът, представлява цяла група хора, които се мъчат да изглеждат като един човек. Те са като актьорите, които така трогателно се стремят да не се съзерцават в огледалата, но само гледат как да зърнат лика си, отразен в полилеите.

— Кажи, Сесилия, не са ли такива сценаристите? — попита Шуорц. — Не знам с какви думи да ги определя, но са такива.

Уайли го погледна с бавно растящо възмущение.

— Това вече съм го чувал. Слушай, Мани, при всички случаи аз съм по-земен човек от теб. Случвало ми се е да седя в стаята си и с часове да слушам откачените брътвежи на някой мистик, когото навсякъде другаде, освен в Калифорния, биха изпратили в лудницата — пък после той бил земният, а аз фантазьорът, та ще бъда ли така любезен от всичко това да скалъпя една смислена история.

Лицето на мистър Шуорц отново придоби отсъствуващ израз. Той погледна косо нагоре, към върховете на високите борове. После вдигна ръка и най-невъзмутимо загриза кожичките около нокътя на показалеца си. Над комина на къщата се изви някаква птица и погледът му проследи нейния полет. Тя кацна на гърнето на комина, подобно на гарван, и мистър Шуорц каза, без да отделя очи от нея:

— Няма да ни пуснат да влезем, а за вас двамата вече е време да се връщате в самолета.

Все още не се беше развиделило напълно. Убежището приличаше на красива голяма бяла кутия, малко самотна и сякаш наскоро изоставена от обитателите си, макар и оттогава да са минали сто години. Тръгнахме обратно към колата. Едва след като влязохме в нея и мистър Шуорц, за наша изненада, затръшна вратата отвън, осъзнахме, че той не възнамерява да продължи с нас.

— Няма да дойда в Калифорния — реших го, щом се събудих. Ще остана тук, а шофьорът после може да дойде да ме вземе.

— На Изток ли се връщаш? — изненада се Уайли. — Само защото…

— Така реших — каза Шуорц, леко усмихнат. — Някога бях решителен човек, колкото и да те учудва това. — Порови из джоба си, докато шофьорът запалваше колата. — Би ли дал тази бележка на мистър Смит?

— След колко да дойда? След два часа? — попита шофьорът.

— Да… разбира се. Ще ми бъде интересно да се поразходя из околностите.

Докато пътувахме към летището, не престанах да мисля за него — опитвах се да вместя образа му в този ранен час и в този пейзаж. Дълъг път е изминал, за да стигне от някое гето до това скромно светилище. Мани Шуорц и Андрю Джаксън — трудно могат да се свържат тези две имена в едно изречение. Съмнявам се дали, скитайки наоколо, е знаел кой е бил Андрю Джаксън, но вероятно си е мислел, че щом хората са запазили къщата му, трябва да е бил човек с широка и състрадателна душа, способен да те разбере. Всеки от нас, в двата края на живота си, има нужда от нещо, до което да се прислони — майчина гръд и светилище. Нещо, до което да легне, когато никой повече не го иска, за да си тегли куршума.

Разбира се, през следващите двадесет часа ние не знаехме това. Когато пристигнахме на летището, казахме на чиновника, който проверяваше бордовите карти, че мистър Шуорц няма да пътува по-нататък, и повече не си и помислихме за него. Бурята беше отминала, затихвайки в планините на Източен Тенеси, и след по-малко от час трябваше да отлетим. Пътници със сънени очи запристигаха откъм хотела, а аз дремнах няколко минути на един от уредите за изтезание, наричани кресла. Полека-лека, насред това наше окаяно състояние, се възроди идеята за продължаване на опасното пътешествие: новата стюардеса, висока хубавица, ослепително тъмнокоса, копие на предишната, само дето роклята й беше от тънка ленена материя на райета, вместо във френската комбинация от червено и синьо, мина енергично покрай нас с куфарчето си. Докато чакахме, Уайли седна до мен.