Франсис Фицджералд - Избрани творби в три тома. Том 3 (Нежна е нощта. Последният магнат. Писма)

Стюардесата го смъмри:

— Моля ви, не толкова силно — някои от пътниците спят.

Сега забелязах, че и другият мъж оттатък пътеката, евреинът на средна възраст, също се бе изправил на крака и най-безсрамно и открито гледаше след онзи, който току-що бе минал. Или по-точно гледаше гърба на човека, който, преди да изчезне от полезрението ни, без да се обърне, махна с ръка — все едно за довиждане.

Попитах стюардесата:

— Това вторият пилот ли е?

Тя разкопчаваше колана си, готвейки се да ме остави на услугите на Уайли Уайт.

— Не. Това е мистър Смит. Той пътува в специалното отделение, „младоженското“ — само че е сам. Вторият пилот винаги е в униформа. — Тя стана. — Искам да разбера дали ще кацнем в Нашвил.

— Защо? — ужаси се Уайли Уайт.

— В долината на Мисисипи има буря.

— Това значи ли, че ще останем тук цяла нощ?

— Ако се наложи!

Едно внезапно „хлътване“ на самолета показа, че може и да се наложи. То тръшна Уайли Уайт върху мястото срещу мен, тласна стремително стюардесата напред, към кабината на пилота, и прекатури евреина до седнало положение. След няколко деликатни, умерени възклицания на възмущение, каквито подхождат на едни любители на авиацията, ние се настанихме по-удобно. Последва запознанството.

— Мис Брейди, това е мистър Шуорц — каза Уайли Уайт. — И той като мен е голям приятел на баща ви.

Мистър Шуорц закима така ожесточено, че едва ли не го чух да казва: „Така е. Бога ми, така е!“

Може би някога, по-рано, той би изрекъл всичко това на глас, но сега правеше впечатление на човек, комуто са се случили неприятности. Все едно, че виждаш насреща си приятел, участвувал в юмручен бой и нокаутиран. Взираш се в приятеля си и го питаш: „Какво е станало с теб?“ А той ти отговаря нещо неразбираемо през счупените си зъби и подутите устни. Не може дори да ти разкаже какво е станало.

Във външността на мистър Шуорц нямаше нищо забележително — големият персийски нос и черните кръгове под очите бяха присъщи на неговия род, така както ирландският чип нос със зачервени ноздри — на рода на баща ми.

— Нашвил! — провикна се Уайли Уайт. — Това значи, че ще трябва да отидем на хотел. И че ще пристигнем в Калифорния чак утре вечер — и то в най-добрия случай. Боже мой! Нашвил е моят роден град.

— Няма ли да ви е приятно да го видите?

— Ни най-малко. От петнадесет години се пазя да не попадам в него. Надявам се, че никога повече няма да го видя.

Но щеше да го види — защото самолетът без съмнение слизаше надолу, надолу, надолу, като Алиса в заешката дупка. Заслоних очите си с длан и погледнах през прозореца — далеч вляво видях града, който представляваше едно размазано петно. Зеленият надпис: „Затегнете предпазните колани — преустановете пушенето“, не беше угасвал, откак ни застигна бурята.

— Чу ли го какво е казал? — попита Шуорц от отсрещната страна на пътеката, нарушавайки поредното си гневно мълчание.

— Какво да чуя? — учуди се Уайли.

— Чу ли го какво име си е измислил. Мистър Смит!

— А защо не?

— Както и да е — отвърна бързо Шуорц. — Просто си помислих, че е смешно. Смит. — Никога не бях чувала по-невесел смях. — Смит!

Мисля, че по своята усамотеност, по своята тържествена безмълвност летищата приличат единствено на някогашните пощенски станции за дилижансите. Червените тухлени сгради на старите гари се строели в самите градове и хората слизали на тях само ако живеели там, докато летищата те навеждат на мисли за отминали времена — както оазисите или спирките по големите търговски пътища. Самолетните пътници, които се разхождат по един, по двама из среднощните летища, са интересно зрелище и неизменно привличат, до среднощ малки тълпи от хора. Младежите оглеждат самолетите, докато по-възрастните наблюдават пътниците внимателно и някак невярващо. Ние, пасажерите от големите трансконтинентални самолети, бяхме богаташите от крайбрежията, напуснали за момент своя облак и кацнали насред Америка. При нас, дегизирано като филмова звезда, би могло да бъде чудното приключение. Но в повечето случаи го нямаше. И на мен винаги така горещо ми се искаше да изглеждаме по-интересни, отколкото бяхме в действителност — по същия начин се чувствувах и на филмовите премиери, когато тълпата почитатели те гледа с презрение и укор, задето не си звезда.

Щом стъпихме на твърда земя, изведнъж станахме приятели с Уайли, който ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от самолета. Оттук нататък той се лепна неотлъчно за мен, но това не ми беше неприятно. Още в момента, в който влязохме в сградата на летището, стана ясно, че ако съдбата ни е захвърлила тук, то ни е захвърлила двамата заедно. Всичко беше съвсем различно от онзи път, когато скъсах с приятеля си — приятелят ми и едно момиче на име Рийна свиреха на пиано в някаква фермерска къща в Ню Ингланд, близо до Бенингтън, и аз изведнъж осъзнах, че съм излишна там. Гай Ломбардо изпълняваше по радиото „Цилиндър“ и „Буза до буза“ и тя го учеше да свири тези мелодии. Клавишите падаха като есенни листа и разперените й пръсти покриха неговите, за да му покаже един особено труден акорд. Тогава бях първокурсничка.