Лора Флоран - Шоколадово докосване

Дом изгледа продължително главната си шоколатиерка, после се обърна рязко и тръгна към другия край на главната зала, за да продължи да вае дългата гръцка роба на своята шоколадова скулптура. Поне докато спре вътрешното му треперене.

Когато Джейми влезе там няколко часа по-късно, Доминик ръмжеше нещо по джиесема. Той я обгърна с възхитен поглед, един вид сюрреалистична загуба на съзнание, след което продължи да говори, но не пропусна да ѝ предложи парче от най-пресния сладкиш.

Докато се наслаждаваше на пухкавото тесто и шоколадовия крем, който беше толкова тъмен и интензивен, че недоумяваше как го беше вкарал в еклера от хилядолистно тесто, тя обиколи грамадния блок шоколад, заинтригувана. Долният край се превръщаше в грубо издялани гънки. Човешка фигура, може би, гънките на дълга рокля? Това ли беше видял да излиза от шоколада?

Доминик напъха джиесема в джоба си.

– Ако той наистина не може да ни достави достатъчно ванилия заради циклона, ще трябва да намерим друг доставчик. Но първо отивам да се срещна с него лично, за да не допусна някой друг да го убеди да му продаде запасите си.

– Ванилия? – Джейми вдигна вежди и облиза крема от устните си. Неговите тъмни очи моментално се приковаха върху устата ѝ и той се усмихна, съвсем леко, сякаш я целуваше с очи. – Ти?

– Ванилията е базов вкус в най-различни неща. И нямам намерение да използвам някоя второкачествена партида от Папуа-Нова Гвинея.

– Там има много добра ванилия! – възмути се Джейми. Споменаването на Папуа-Нова Гвинея извика в съзнанието ѝ лицата на много местни приятели.

Доминик отпрати тези лица с едно махване на ръката си като неуместни натрапници в похода за най-добрата ванилия и посегна към коженото си яке. После погледна Джейми и на лицето му изгря бавна усмивка.

– Ти искаш ли да дойдеш? – Съдейки по изражението на лицето му, той явно познаваше жени, на които им харесваше да ги вози на неговия мотор. – Ще карам внимателно.

Тя въздъхна, защото не можеше да възрази срещу факта, че не беше първата жена в неговия живот и че той беше научил много от другите преди нея.

– Да. Искам да дойда.

Той дори имаше втора каска, украсена с хибискус на челото, дамски размер. От каската полъхна на жасмин.

– Дано само да не прихвана въшки от някоя от твоите мадами – процеди Джейми.

– Какво? – попита той.

Тя го изгледа строго, но не се впусна в подробни обяснения.

Неговият поглед пробяга по каската.

– Тази е на Сели. Тя идва с мотопед – Дом я наметна с коженото си яке и вдигна ципа му. – Въшки – той се засмя.

– Salope [30] Мръсница (фр.). – Б. пр. – прошепна ѝ с възхищение.

Джейми се беше возила на мотопед, управляван от един горд тийнейджър в Папуа-Нова Гвинея само преди шест месеца. Тя самата също обичаше да кара мотопеди. Беше много по-уместно да се появиш на скутер, вместо да пристигнеш с процесия от скъпи автомобили, за да се преструваш, че те е грижа за бедните хора, които не можеха да си позволят велосипеди. Но тя не се беше качвала на истински мотор от седемнайсетгодишна, когато все още ходеше по рокконцерти и мяташе гащичките си на сцената.

Пък и нейният осемнайсетгодишен рокер не беше толкова едър, толкова набит, толкова невъзможен за обгръщане с ръце. В сравнение с другите мотори на улицата, Доминик караше извънредно внимателно: бавно, без да криволичи и да се шмугва отляво и отдясно на уличното движение. Джейми го прегърна здраво, в опит да го предпази от вятъра, който сигурно го пронизваше през дрехите, тъй като той беше дал якето си на нея, а то беше неговата единствена защита при падане.

Скоро те напуснаха центъра на Париж и навлязоха в един различен свят на големи грозни сгради, хипермаркети, складове, практична утилитарност, в по-евтиния свят, където бяха прогонени големите градски проекти. Доминик спря до вратата на малък склад, пред който бяха паркирани няколко минибуса.

– Толкова внимателно ли караш, когато не съм с теб? – попита Джейми, като свали каската и машинално прокара ръка по главата си, за да се увери, че косата ѝ не се беше разрошила.

Доминик се усмихна и не отговори.

– Ще ми обещаеш ли? – попита тя, защото не можеше да не го направи.

Той притихна, все още с каската на глава. Сигурно беше шокиран от нахалството на жена, с която беше спал само два пъти, но тя вече се опитваше да критикува шофьорските му умения. Дом свали каската и я погледна продължително.

– Да карам по-внимателно? Ти това ли ме молиш?