Лора Флоран - Шоколадово докосване

Обичам те. Нуждата да му каже това набъбваше в нея като някакъв гигантски балон, все по-голям и по-голям, изтласкваше всичко друго навън, изпълваше я със страх, че ако отвореше уста, не би могла да каже нищо друго.

Там, на моста, между неговото тяло и килима от светлинки на парижката вечер, Джейми искаше да се обърне и да зарови лице в гърдите му. Не беше ли ужасно да причиниш това на такъв силен мъж? Да не можеш да му предложиш нищо, но да увесиш на шията му товара на Обичам те след две срещи, да се увиеш около него като бурен. Нищо чудно, че по рождение беше орисана да е паразит, помисли си мрачно Джейми. За да използва земята и другите хора за собствените си цели.

Тя се фокусира върху масата, опита се да диша бавно, да се овладее. Думите върху хартиената подложка заиграха пред нея:

Je suis сотте je suis... faite pour plaire... [28] "Аз съм такъв, какъвто съм", Жак Превер (Je suis comme je suis, Jacques Prevert). – Б. np. Аз съм такъв, какъвто съм... Обичам този, който ме обича... Греша ли аз, че не обичам тоз, който обичах преден път? Създаден съм, за да се харесвам... Какво искате още, какво искате от мен.

Главният готвач явно обичаше поетични подложки.

– Добре ли си? – попита Доминик.

– Добре съм – каза Джейми. Съвършено добре. Ако успееше да мине през тази стена, ако успееше да стане отново жената, която спасяваше света, дали щеше да го задържи? Можеше ли една привилегирована принцеса, която си бе играла на спасителка на света, но при първия жесток удар се беше свила в пашкула си, да заслужи някога мъж, изпратен на дванайсет години да се бъхти в кланица и който все пак беше станал тази усмивка, тези ръце върху тялото ѝ, тези релефи с розови пъпки и груб камък, и тези диви вкусове и наслада. – Глупаво стихотворение – тя избута подложката встрани.

– Аз пък винаги го харесвам – каза Доминик бавно, сякаш преосмисляше вкуса си.

Разбира се. То сякаш беше написано за него:

Аз съм такъв, какъвто съм... Създаден съм, за да се харесвам, и нищо не може да го промени. Какво искате още, какво искате от мен?

Тя се усмихна с усилие.

– Идваш тук достатъчно често, за да знаеш стихотворенията на подложките?

Той отвори уста, поколеба се и я затвори.

– Можем да си ги разменим – той побутна своята подложка към нея.

Тя го погледна.

Тази любов, така бурна, така крехка, така нежна... [29] "Тази любов", Жак Превер (Cet Amour, Jacques Prevert), превод Даниела Стоянова. Електронно списание "Литературен свят". – Б. пр. Той я гледаше, очите му бяха настойчиви, много тъмни.

– Vous avez choisi ? – попита ги усмихната млада жена. Избрахте ли!

Доминик разтри тила си и извърна поглед. Човек би помислил, че сервитьорката му беше задала ужасно труден въпрос.

– Не – каза Джейми. Тя дори не беше погледнала менюто. – Не, трябва ми още време да си помисля.

Устните му трепнаха. Той се отърси и се усмихна.

– Ти обмисляш всяко решение. Умна жена. Я да видим дали ще мога да те убедя да си поръчаш нещо.

Този път беше по-лесно да не бърза. Първата нощ той беше просто нечия еротична фантазия, отговор на нейната нужда да изпусне парата на сексуалното напрежение. Но втората нощ вече нямаше напрежение. Снощи той я беше любил цяла нощ. Сега, ако тя вдигаше лицето си към него, когато той я целуваше, ако очите ѝ се затваряха, ако мускулите ѝ омекваха и се подчиняваха на ръцете му, то беше защото... тя искаше той да бъде до нея. Доминик се запита дали тя пак щеше да го покани, ако не можеше да ѝ предложи в замяна страхотен секс, ако беше поискал само да се качи в нейния апартамент, да се сгуши в леглото до нея и да заспи.

Но той не искаше да проверява това тази вечер. Иначе собственото му желание щеше да го убие.

Това му харесваше, о, да, харесваше му да прави любов бавно. Доминик никога не беше правил това, не беше докосвал друга жена така, сякаш беше скъпоценна, и сякаш.. по някаква необяснима случайност... неговото тромаво, грубо докосване беше скъпоценно за нея. Не просто бързото, грубо задоволяване на страстта. Харесваше му това, че тя го пусна да влезе в апартамента ѝ, пламнала като роза. Харесваше му да я целува заради това. Харесваше му да я гали толкова нежно, навсякъде, да я целува, докато се изкачваха по стълбите, бавно и отдадено, сякаш разполагаха с цялото време на вечността. Сякаш това никога нямаше да свърши.

Ах, как му се прииска да изхвърли този куфар през прозореца, когато едва не се спъна в него. Но ако изхвърлеше нещата ѝ през прозореца, той сигурно щеше да съсипе образа си на свестен мъж. Може би трябваше да извади и да подреди дрехите ѝ в гардероба, докато тя спеше сутринта, да вземе проклетия куфар и да го даде на първия срещнат клошар. Почти като благотворителен акт.