Лора Флоран - Шоколадово докосване

Доминик я целуна. Без да бърза. Наслади се на целувката, с която тя му отвръщаше. Целуваше я все по-дълбоко и по-нежно.

Това му харесваше. О, да, харесваше му. Той вдигна китките над главата ѝ и се прехвърли върху нея, улови я в капан, наблюдаваше как се разшириха очите ѝ, как се ускори дишането ѝ, после отново се обърна по гръб и ѝ позволи тя да се качи върху него. Вдигна я, защото можеше да си играе с тялото ѝ с лекота, толкова беше прекрасно.

Той се вплиташе и обръщаше, доминираше и поддаваше, увлечен в калейдоскопа от начини, по които биха могли да се любят, ако разполагаха с цял живот, за да се отдадат на всяко настроение. Харесваше му толкова много, толкова много.

– Може ли да те задържа? – прошепна той. Но в този момент лицето му лежеше върху талията ѝ и тя едва ли го чу.

Той прокара брадата и устните си нагоре по гръбнака ѝ, зает да измисля начини как да я накара да каже "да". Близна ямката на тила ѝ, а тя потрепери в стенание, негова до краен предел. За този момент тя беше изцяло негова.

– Може ли? – прошепна той в ухото ѝ, макар да не знаеше дали беше чула първия му въпрос. Когато тя потръпна и кимна, вероятно казваше "да" на докосването му. И все пак – тя каза "да", нали? Човек никога не трябва да се съгласява с нещо, ако не е прочел ситния шрифт в договора. В ума му се сменяха идеи как да я задържи: в златна клетка, ковчеже за съкровища и да вземе ключа, с чистата груба сила на ръцете си. Никоя не вършеше работа. Той обсипа с целувки раменете ѝ, после се спусна по ръцете ѝ.

Пристрастяване.

Може би трябваше да я пристрасти към себе си, така че тя да не може да се откъсне от него. Дом се засмя тихичко, изпращайки хладен полъх към кожата ѝ, присмя се на собствената си нереална мечта. Но... като онзи път, когато потърси работа при един от най-добрите готвачи в Париж, току-що излязъл от ареста и с професионален опит, натрупан единствено в скотобойна, а после четирите години безмилостно обучение и жестоките изпитания за Най-добрия шоколатиер на Франция... това беше нещо, което си струваше да опита.

Той не трябваше да го прави, разбира се. Не трябваше да се опитва да я направи изцяло негова, защото не я заслужаваше. Но когато един мъж захапва съвсем лекичко голото дупе на жена, с което изтръгва сладострастно стенание, моментът едва ли е подходящ да го карат да мисли за нещо друго, освен за собствените си диви желания. Затова Доминик я положи в светлините на града, които тя оприличаваше на лунна светлина, и се зае с нейното пристрастяване.

Когато Джейми се събуди, до нея на възглавница имаше бележка: Чакам те.

Без подпис. Тя взе листчето и го погали с пръсти. Огледа се за момент, после зарови ръце в куфара и извади малка кръгла кутия, която ѝ беше подарък от бабата на едно дете в Кот д'Ивоар. Тя сгъна листчето и го пъхна внимателно в малката кутия, после я върна на дъното на куфара.

Тази сутрин Джейми дори не посегна да включи компютъра. Страхуваше се, че там я очакват още имейли, които я молят да си тръгне от Париж.

Когато Дом пристигна в лабораторията по-късно от обикновено, Сели и Аманд вече бяха там, в кухнята при печките. Сели разговаряше с Аманд:

– ... според мен е очарователно. Той е влюбен до уши. Кой би повярвал? Господин Чук и чао. Освен това успях да я огледам. Не е някоя кинозвезда или нещо особено. Изглежда съвсем... нормална.

Дом едва се сдържа да не изръмжи. Като... очарователен мечок. Идваше му да строши нещо, обаче... той въздъхна. Донякъде му харесваше да бъде очарователен.

– Надявам се, че тя няма да му разбие сърцето. Гийомет каза, че говорела като туристка, нали?

– Какво пък – подхвърли сдържано Аманд. – Не можеш да кажеш, че той не заслужава да му разбият сърцето.

Браво, Аманд. Такова беше мнението на повечето хора за Доминик. Дори когато беше едва шестгодишен, най-близките му хора смятаха, че заслужава участта си. Той бутна един калъп, който се блъсна в облицованата с плочки стена.

– Или да го обикнат и изоставят – добави Аманд, без да долови намека.

Ах, ти, Аманд, проклет негоднико. Аз те взех на работа, когато ти беше глупав тийнейджър, който не смееше да се прибере вкъщи.

Дом запълни рамката на вратата с едрото си тяло, така че Аманд спря да реже едри парчета масло, а Сели да мери шоколад.

– Моля ви – каза Дом – продължавайте спокойно да ме обсъждате.

Сели вирна упорито брадичка.

– Не, няма. Според мен ще ти се отрази добре, ако някой те обикне и не те изостави. Защото това е най-трудното.