Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

На бара успях да се договоря с момчето да ми продаде бутилка бърбън за седемстотин франка. На връщане се блъснах в млад двуметров електротехник. Той ми каза със сравнително приятелски тон: „Ей, май нещо не е наред“. Аз отвърнах, като го изгледах изотдолу: „Сладкият мед на човешката нежност…“. Видях лицето си в огледалото — беше изкривено в ехидна усмивка, наистина неприятна. Електротехникът примирено поклати глава, а аз реших да прекося дансинга с бутилка в ръка. Преди да стигна до местоназначението, се спънах в една касиерка и се сгромолясах на пода. Никой не ме повдигна. Виждах краката на танцуващите, които се мятаха над мен — идеше ми да ги насека с брадва. Осветлението беше непоносимо силно. Чувствах се в ада.

На нашата маса бяха седнали група момчета и момичета — сигурно съученици на подобието на Вероник. Тисран не се отказваше, но все повече губеше контрол над положението и постепенно биваше изтласкан от обсега на разговора — това си личеше от километри. И когато едно от момчетата предложи да плати по едно питие на бара, се подразбираше, че моят колега вече не влиза в сметката. Но той понечи да стане, опита се да пресрещне погледа на подобието на Вероник — напразно. Щом осъзна ситуацията, той грубо се тръшна обратно на дивана. Изцяло свит в себе си, той вече не забелязваше моето присъствие. Налях си още една чаша.

Неподвижността на Тисран продължи малко повече от минута. Последва подскок, който явно се дължеше на така наречената енергия на отчаянието. Стана рязко — почти ме докосна — и се насочи към дансинга. Лицето му беше усмихнато и целеустремено, но все така грозно.

Без да се колебае, той се изтъпани пред петнайсетгодишно маце, русо и много секси. Носеше къса, силно вталена, снежнобяла рокля. Поради изпотяването беше залепнала за тялото й. Отдолу явно нямаше нищо. Малкото й закръглено дупе се очертаваше със съвършена точност. Ясно се различаваха кафявите, втвърдени от възбудата зърна на гърдите й. Диджеят обяви петнайсетминутна ретро пауза.

Тисран я покани да танцуват рок. Леко изненадана, тя прие. Още от първите тактове на Come on everybody усетих, че той се самозабрави. Грубо мяташе момичето, стискайки зъби със злобно изражение. Всеки път когато я приближаваше до себе си, се възползваше, за да залепи ръка за дупето й. Веднага щом отзвучаха последните тактове на песента, мацето се втурна към група момичета на нейната възраст. Тисран стоеше насред дансинга със заинатен вид. Дори леко му течаха лиги. Момичето говореше с приятелките си и сочеше към него. Те го гледаха и се кискаха.

Тогава подобието на Вероник се върна от бара със своята компания. Разговаряше задълбочено с млад негър или по-скоро мулат. Той беше малко по-голям от нея — прецених, че е може би на двайсет години. Седнаха до нашата маса. Когато минаваха край нас, махнах приятелски с ръка на подобието на Вероник. Тя ме изгледа изненадано, но не реагира.

След второто рок парче диджеят пусна блус. Беше песента „Юг“ на Нино Ферер — трябва да призная, чудесен блус. Мулатът леко докосна подобието на Вероник по рамото и двамата се изправиха едновременно. Тогава Тисран се обърна лице в лице с нея. Разпери ръце, отвори уста, но не мисля, че успя да каже нещо. Мулатът го отстрани спокойно, почти нежно и след няколко секунди двамата с момичето вече бяха на дансинга.

Бяха прекрасна двойка. Двойничката на Вероник беше доста висока, може би метър и седемдесет, но момчето стърчеше с една глава над нея. Тя доверчиво се сгуши в него. Тисран седна до мен. Трепереше с цялото си тяло. Гледаше двойката хипнотизирано. Почаках близо минута. Помня, че този блус ми се стори безкраен. После нежно го разтърсих за рамото, повтаряйки: „Рафаел…“.

— Какво да направя? — попита той.

— Бий си една чекия.

— Мислиш ли, че всичко е изгубено?

— Разбира се. Изгубено е отдавна, от самото начало. Рафаел, ти никога няма да представляваш еротична мечта за никое момиче. Трябва да свикнеш с тази мисъл. Тия работи не са за теб. Пък и вече е много късно. Рафаел, сексуалните неуспехи, които търпиш още от юношеството, фрустрацията, която непрекъснато изживяваш от тринайсетгодишна възраст, ще оставят у теб незаличима следа. Дори да предположим, че занапред можеш да си намериш жени — нещо, в което, ако трябва да бъда искрен, не съм убеден, — няма да бъде достатъчно. Нищо вече няма да бъде достатъчно. Винаги ще си останеш неосъществен заради юношеската любов, която не си познал. Раната в теб вече е болезнена и все повече ще те боли. Рано или късно, сърцето ти ще се изпълни с ужасна, безмилостна горчивина. За теб няма да има нито изкупление, нито избавление. Така стоят нещата. Това обаче не означава, че нямаш възможност за реванш. Тези жени, които така силно желаеш, също можеш да ги притежаваш. Дори можеш да притежаваш най-ценното в тях. А кое е най-ценното в тях, Рафаел?