Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

Тук вече започна да ме обзема неприятно чувство. Мисълта как семейство летовници се прибира в наетия си апартамент в „Блока на пиратите“, след което отива да изплюска по една пържола в пиратски сос, а най-малката им дъщеря — да се изчука в дискотека от рода на „Старият кораб“, ставаше досадна, но нищо не можех да направя.

Малко по-късно огладнях. Пред щанд за гофрети си симпатизирах с някакъв зъболекар. Е, симпатизирах е силно казано — по-скоро разменихме по някоя дума, докато чакахме да се върне продавачът. Не знам защо оня сметна за нужно да ме уведоми, че е зъболекар. По принцип мразя зъболекарите. Намирам ги за дълбоко продажни същества, чиято основна цел в живота е да вадят колкото се може повече зъби, за да си купуват мерцедеси с шибидах. И този явно не беше изключение от правилото.

Малко абсурдно сметнах за необходимо да оправдая присъствието си за пореден път и му разказах някаква измислица, че уж съм искал да си купя апартамент в „Блока на пиратите“. Това веднага събуди интереса му и с гофрета в ръка, той започна надълго и нашироко да претегля всички „за“ и „против“, след което заключи, че инвестицията му се струвала „разумна“. Трябвало е да се досетя.

Когато се върнах в Ла Рош-сюр-Йон, си купих нож за рязане на пържоли в магазин „Унико“. В главата ми се оформяше някакъв план.

Неделята не се усети, понеделникът беше особено сив. Без да питам Тисран, долових, че е прекарал гаден уикенд — въобще не се учудих. Вече беше 22 декември.

На следващия ден отидохме да вечеряме в пицария. Сервитьорът наистина приличаше на италианец. Предполагах, че е космат и сваляч. Дълбоко ме отвращаваше. Впрочем тръсна ни спагетите на бърза ръка, без да прояви внимание. О, ако носехме поли с цепки, щеше да бъде съвсем друга работа!…

Тисран поглъщаше пълни чаши вино. Аз говорех за различните тенденции в съвременната танцувална музика. Той не отговаряше — всъщност струва ми се, че изобщо не слушаше. Но когато подхвърлих фраза за установеното редуване на рок парчета с блусове, за да подчертая неизменния характер, който то бе придало на процедурите по съблазняване, интересът му се съживи (дали му се е случвало лично на него да танцува блус? — не бях сигурен). Реших да премина в настъпление.

— Предполагам, че си предвидил нещо за Коледа. Навярно със семейството…

— Нищо не правим на Коледа. Аз съм евреин — уведоми ме той с нотка на гордост.

После уточни по-трезво:

— Е, родителите ми са евреи.

Това разкритие ме смути за няколко секунди. Но в края на краищата евреин или не, това променяше ли нещата? Ако да, не виждах точно как. Продължих нататък.

— Дали да не отидем някъде на 24-ти? Знам едно заведение в Сабл д’Олон, казва се „Междинно пристанище“. Много е готино…

Струваше ми се, че думите ми звучат фалшиво. Засрамих се. Но Тисран вече не беше в състояние да долови толкова тънки подробности. „Мислиш ли, че ще има хора там? Май хората прекарват 24-ти в семейна обстановка…“ — това беше жалкото му, плачевно възражение. Съгласих се, разбира се, че 31-ви е по-добрият вариант. „Момичетата много обичат да си лягат с някого на 31-ви“ — авторитетно казах аз. Но за тая работа и 24-ти не е за пренебрегване. „Момичетата хапват стриди с майките и бабите си, получават подаръци, но след полунощ отиват на дискотека.“ Оживих се, започвах сам да си вярвам. Както предполагах, Тисран лесно се остави да бъде убеден.

На следващата вечер той се подготвя цели три часа. Докато го чаках, играх сам на домино във фоайето на хотела. Играех едновременно за двамата противници. Беше много досадно, а и нещо бях притеснен.

Той се появи в черен костюм и златиста вратовръзка. Прическата сигурно му бе коствала много усилия. Днешните гелове дават изненадващи резултати. В крайна сметка най-добре му отиваше черен костюм. Горкото момче.

Оставаше ни около час за уплътняване. В никакъв случай не можеше да отидем на дискотека преди единайсет и половина вечерта — по този пункт бях категоричен. След кратко обсъждане решихме да се отбием на полунощната меса. Свещеникът говореше за огромната надежда, появила се в човешките сърца — нямаше какво да възразя. Тисран скучаеше, мислеше си за друго. Започна да ми дотяга, но трябваше да се държа. Бях оставил ножа за пържоли в найлонова торбичка в предната част на колата.

Намерих „Междинно пристанище“ без затруднения. Трябва да си призная, че там съм прекарал доста неприятни вечери. Оттогава бяха минали повече от десет години, но лошите спомени се изличават по-бавно, отколкото си мислим.