Мишел Уелбек - По-широко поле за борбата

При напредването на семенната течност към шийката на матката — явление импозантно, внушително и съществено за възпроизводството на видовете — понякога у някои сперматозоиди се наблюдава анормално поведение. Те гледат напред, гледат назад, понякога съвсем за кратко дори плуват срещу течението и тогава ускореното мърдане на опашката им като че ли е израз на някакво онтологично оспорване. Ако те не компенсират тази изненадваща нерешителност с особена пъргавина, обикновено пристигат твърде късно и следователно рядко присъстват на големия празник на генетичната рекомбинация. Така се е случило през август 1793 година с Максимилиен Робеспиер, отнесен от движението на историята като халцедон от лавина в пустинна зона или по-скоро като младо щъркелче с все още твърде слаби крилца, излюпило се поради нещастна случайност точно преди идването на зимата и изпитващо редица трудности — това е лесноразбираемо — да държи правилно курса при прекосяването на въздушните течения. А както знаем, въздушните течения са особено силни над бреговете на Африка. Но нека доуточня мисълта си.

В деня на екзекуцията Максимилиен Робеспиер бил със счупена челюст. Тя била придържана от превръзка. Точно преди да положи главата му под ножа на гилотината, палачът изтръгнал превръзката. Робеспиер изревал от болка, потоци кръв бликнали от раната му, счупените му зъби се разпилели по пода. Палачът развял превръзката като трофей, за да я покаже на събралото се край ешафода множество. Хората се смеели и сипели хапливи подмятания.

Тук обикновено хронистите добавят: «Това беше знак, че революцията е свършила». Абсолютно вярно.

В мига, когато палачът е размахвал кървавата превръзка пред озверялата тълпа, ми се ще да мисля, че в главата на Робеспиер е имало не само болка. Не само усещане за провал. Надежда? Или може би чувството, че е направил, каквото е трябвало. Максимилиен Робеспиер, обичам те.“

Най-старият щъркел просто отговаря с бавен и страховит глас: „Тат твам аси“ 5 5 Ти си това. (Санскр.) — Б.р. . Малко по-късно шимпанзето бива екзекутирано от ятото щъркели. Умира в страшни мъки, пронизано и скопено от острите им клюнове. Понеже е оспорило световния ред, шимпанзето трябва да умре. Действително това е разбираемо. Действително е така.

В неделя сутринта излязох да се поразходя из квартала. Купих си кифла със стафиди. Денят беше мек, но малко тъжен, както често са тъжни неделите в Париж, особено за човек, който не вярва в Бог.

На другия ден, понеделник, се върнах на работа, просто за всеки случай. Знаех, че моят началник-отдел е взел отпуск от Коледа до Нова година — вероятно за да отиде на ски в Алпите. Струваше ми се, че никой няма да е на работа, че никой няма да се чувства дори малко от малко свързан с мен и че денят ми ще премине в произволно тракане по някаква клавиатура. За съжаление, към единайсет и половина някакъв тип ме засича на косъм. Представя ми се като нов пряк началник. Нямам никакво желание да оспорвам думите му. Явно донякъде е запознат с моята работа, макар и доста мъгляво. Ето защо се стреми да установи контакт, да завърже отношения. Аз обаче не се поддавам на неговите опити.

В дванайсет часа почти от отчаяние отидох да обядвам с един специалист по продажбите и с една секретарка. Възнамерявах да пообщувам с тях, но не ми се удаде случай — те явно бяха решили да продължат някакъв стар разговор:

— За радиото в колата — започна специалистът по продажбите — в крайна сметка си взех двайсетватови тонколони. Десетватовите ми се струваха доста слаби, а трийсетватовите са много скъпи. Не си струва чак толкова за кола.

— Аз лично — отвърна секретарката — поръчах да ми монтират четири тонколони — две отпред и две отзад.

Специалистът по продажбите се усмихна закачливо. Това е то — всичко си продължава.

Прекарах следобеда в кабинета си в правене на разни неща — тоест на почти нищо. От време на време поглеждах в тефтера си по дати: беше 29 декември. Трябваше да отида някъде на 31-ви. Хората ходят някъде на 31-ви.

Вечерта набирам номера на „SOS приятелство“, но дава заето — винаги е така по време на празници. Към един часа през нощта вземам кутия грах и я мятам към огледалото в банята. То хубаво се разбива на парчета. Порязвам се, докато ги събирам, и започвам да кървя. Доволен съм. Точно това исках.

На другия ден отивам на работа още в осем. Новият ми пряк началник вече е там. Тоя глупак да не е спал в офиса? Над пространството между високите сгради се рее мръсна, видимо неприятна мъгла. Неоновите лампи в кабинетите, в които шетат чистачките от фирма „Коматек“, светват и угасват една след друга, създавайки усещането за живот в забавен каданс. Прекият ми началник ме черпи с кафе — явно не се е отказал да спечели доверието ми. Имам глупостта да приема, при което в следващите минути получавам една по-скоро деликатна задача: да открия грешките в един пакет , наскоро продаден на Министерството на промишлеността. Изглежда, вътре имало грешки. Проверявам цели два часа, без обаче да открия нито една. Е, вярно, че не полагам голямо старание.