Кърт Вонегът - Галапагос

Макар че Рой грешал за все повече и повече неща, той бил прав, че на Галапагоските острови има пингвини: кльощави създания с костюми на оберкелнери. Не можело другояче. Ако плували в мас като роднините си от ледените блокове на юг, отстоящи на половин свят от тях, те щели да се опекат и да умрат, когато излизали върху брега от застинала лава да снасят яйца и да отглеждат малките си.

Както и при безкрилите корморани, и пингвинските прародители пренебрегнали славата да бъдат авиатори и предпочели да улавят повече риба.

Що се отнася до загадъчното вдъхновение преди милион години да се превръща колкото е възможно повече от човешката дейност в дейност на машини, какво друго е това, освен поредното признание от страна на хората, че мозъците им не ги е бивало за нищо?

Докато Рой Хепбърн умирал, а всъщност докато умирал и целият град Илиъм — докато и градът, и човекът били убивани от новообразувания, враждебни към здравото и щастливо човечество, големият мозък на Рой го убедил, че през 1946 година той е участвал като моряк при американските атомни опити на атола Бикини, разположен на екватора, както Гуаякил. Рой казал, че иска да съди правителството си за милиони, защото погълнатата там радиация отначало попречила на двама им с Мери да имат деца, а после станала причина за мозъчния му тумор.

Рой наистина бил служил във флотата, но иначе искът му срещу САЩ нямал основания, понеже той бил роден през 1932 година и съдът не би се затруднил да го докаже. Излизало, че по времето, когато се е изложил на радиация, Рой е бил на четиринайсет години.

Този анахронизъм обаче не му попречил да има ярки спомени за ужасните неща, които правителството му го накарало да прави с така наречените по-нисши животни. По думите му той всъщност работел без чужда помощ, като първо забивал колове из атола, а после връзвал за тях различни животни. „Предполагам, че избраха мене, защото животните винаги са ми имали доверие“ — казал той.

Това поне било вярно: всички животни имали доверие на Рой. Макар че бил завършил само гимназия и ако не вземем предвид обучението му в „Джефко“, той нямал специално образование, докато Мери имала научна степен по зоология от университета „Индиана“, Рой всъщност много по-добре се разбирал с животните, отколкото Мери. Например можел да разговаря с птиците на техния език — нещо, на което тя изобщо не била способна, понеже още прадедите й и по двете линии се славели с липсата на музикален слух. Нямало зло куче или домашно животно (а това се отнасяло и за кучетата пазачи в „Джефко“), пък дори и свиня с прасенце, с които Рой да не се сприятелявал за по-малко от пет минути.

Така че било разбираемо защо споменът за връзването на животни към колове предизвиквал сълзи в очите му. Вярно, такъв жесток експеримент наистина бил провеждан с животни — с овци, свини, с едър добитък, коне, маймуни, патици, кокошки и гъски, но в никакъв случай не и със зоологическата градина, описвана от Рой. По неговите думи той бил завързвал за коловете пауни, снежни леопарди, горили, крокодили и албатроси. В големия мозък на Рой атолът Бикини се превърнал в пълната противоположност на Ноевия ковчег. Там били откарани по два екземпляра от всеки вид, за да бъдат унищожени от атомната бомба.

Най-налудничавата подробност от разказа на Рой, която естествено съвсем не му изглеждала налудничава, била следната: „И Доналд се намираше там.“ Златният лабрадор Доналд, който се въртял из техния квартал в Илиъм, и може би в същия миг обикалял около входната врата на семейство Хепбърн, всъщност бил само на четири години.

„Много беше трудно — казвал Рой, — но най-трудно се оказа да завържа Доналд за един от коловете. Отлагах това до последния момент. Щях да завържа Доналд най-накрая. Той ми позволи да го сторя, след като ми близна ръката и завъртя опашка. А аз му казах, без да се срамувам, че плача: «Сбогом, стари приятелю! Ти отиваш в един друг свят. Положително там ще бъде по-хубаво, защото едва ли има по-лош свят от нашия!»“

Докато Рой правел такива изпълнения, Мери все още преподавала през седмицата и твърдяла пред малкото останали ученици, че трябва да благодарят на Бога за великите си, големи мозъци. Тя питала: „Нима бихте предпочели да имате шията на жираф, защитната окраска на хамелеон, кожата на носорог или пък рогата на ирландски лос?“ И така нататък.

Мери продължавала да дрънка все същите глупости.

Така си е. А после се прибирала у дома при Рой и неговите изяви, доказващи колко погрешно може да функционира един мозък. Рой влизал в болница за кратко време, колкото да му направят някои изследвания. И бил кротък. Вече не му позволявали да кара кола и той не се противил, нито показал недоволство, когато Мери скрила ключовете от джипа му. Дори казал, че може би трябва да продадат колата, след като вече няма изгледи да живеят на къмпинг. Така че на Мери не се наложило да наеме медицинска сестра, която да го наглежда, докато тя е на работа. Пенсионерите от квартала с удоволствие се съгласявали да спечелят някой и друг долар, като му правят компания и следят да не се нарани по някакъв начин.