Кърт Вонегът - Галапагос

Някъде в процеса на еволюцията прародителите на тази птица сигурно са започнали да се съмняват в ценността на своите крила, точно както през 1986 година човеците започнали сериозно да се питат каква е ползата от големите им мозъци.

Ако Дарвин е прав със закона си за естествения подбор, малокрилите корморани, отблъскващи се от брега като рибарски лодки, сигурно са улавяли повече риба, отколкото най-големите пернати авиатори. Кормораните създавали потомство, а онези от децата им, които имали най-малки крила, ставали още по-добри риболовци, и така нататък.

Абсолютно същото се случило и с хората, но не по отношение на крилата им, разбира се, понеже те нямали крила, а по отношение на ръцете и мозъците им. Днес този, който иска да улови риба, просто се стрелва като акула подпре й в дълбокото синьо море.

Толкова е лесно!

Още през януари имало безброй причини Рой Хепбърн да не се записва за това пътешествие. Не се знаело, че се задава световна икономическа криза и че в момента на отплаването хората в Еквадор ще гладуват, но стоял въпросът с работата на Мери. Понеже още не подозирала, че ще я отстранят от училището и ще я принудят да се пенсионира преждевременно, тя не можела да си представи как с чиста съвест би могла да си вземе три седмици отпуска в края на ноември и началото на декември, точно в средата на срока.

При това макар никога да не била ходила в Галапагоския архипелаг, тя отдавна била изгубила интерес към него. Имало цяла съкровищница от филми, диапозитиви, книги и статии за островите, която тя непрекъснато използвала в своите лекции, затова и през ум не й минавало, че на острова може да я чака някаква изненада. Ала жестоко се лъжела.

През целия си съвместен живот двамата с Рой не били напускали Съединените щати. Щом трябвало да надминат себе си и да предприемат бляскаво пътешествие, тя предпочитала да отидат в Африка, където сред дивата природа е далеч по-вълнуващо, а моделите за оцеляване предвиждат много повече опасности. Като се претеглели плюсовете и минусите, излизало, че тварите от Галапагоските острови са доста безцветно общество, сравнени с носорозите, хипопотамите, лъвовете, слоновете, жирафите и така нататък.

Перспективата за пътуване всъщност накарала Мери да сподели с близка приятелка: „Изведнъж изпитах чувството, че до края на живота си не искам да видя вече нито един синеног рибояд!“

Ала тя жестоко се лъжела.

Когато разговаряла с Рой, Мери не споделила опасенията си и се надявала той сам да осъзнае, че е преживял леко нарушение в мозъчната дейност. В края на февруари обаче Рой бил освободен от работа, а Мери разбрала, че и тя ще бъде освободена през юни. Датата на пътешествието тогава започнала да изглежда разумна. А във все по-болното въображение на Рой това пътуване започнало да придобива гигантски очертания — той го нарекъл „единственото хубаво нещо, което ни очаква в бъдеще“.

Ето какво се случило в службите на двамата: за да модернизира производството, „Джефко“ уволнила почти всички работници — и квалифицирани, и неквалифицирани. Промените били извършвани от японската компания „Мацумото“. „Мацумото“ автоматизирала и „Баиа де Дарвин“ . Същата компания била наела и *Дзенджи Хирогучи, младия компютърен гений, който отседнал със съпругата си в хотел „Елдорадо“ по времето, когато и Мери била там.

Когато корпорацията „Мацумото“ приключила инсталирането на компютри и роботи, цялото производство можело да се поеме от дванайсет души. Така че хората, достатъчно млади, за да имат деца, или поне с амбициозни мечти за бъдещето, започнали на тълпи да напускат Илиъм. Както казала Мери Хепбърн на осемдесет и първия си рожден ден, два дни преди да бъде изядена от голяма бяла акула, сякаш през града минал Вълшебният свирач и всички тръгнали подире му. Изведнъж нямало деца, които да ходят на училище и всичко се сринало, понеже Илиъм останал без данъкоплатци. Така че последният випуск на местната гимназия щял да се дипломира през юни.

През април на Рой поставили диагноза „неоперабилен мозъчен тумор“. Затова „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ се превърнало в единствения му стимул за живот.

— Поне дотогава ще издържа, Мери. Ноември не е далече, нали?

— Не е — казала тя.

— Ще издържа, не остава много.

— Положението може да не се промени с години, Рой — успокоявала го тя.

— Искам да направя това пътешествие — рекъл той. — Да видя пингвините на екватора. Това ми стига.