Кърт Вонегът - Галапагос

Ала най-лошото, което нейният мозък й сторил, освен че й препоръчал да се самоубие, било, че той настоял Мери да замине за Гуаякил независимо от новините за планетарната финансова криза и от голямата вероятност „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, за което допреди месец нямало места, да бъде отменено поради недостиг на пътници.

Колосалната мисловна машина на Мери обаче можела да бъде и скудоумна. Тя не й позволила да слезе в ресторанта, облечена в униформа, защото всички биха сметнали това за смешно (макар че в хотела нямало почти никакви хора). Мозъкът й повтарял: „Те ще ти се присмиват зад гърба, ще те мислят за луда и ще те съжаляват, а и бездруго животът ти вече е свършил. Загубила си и съпруга си, и своята работа, нямаш деца, няма какво да осмисля дните ти, така че най-добре се избави от мъките с помощта на полиетиленовия плик. Има ли по-лесно нещо от това? Или по-безболезнено? Или по-смислено?“

Трябва да отдадем дължимото на нейния мозък: изцяло негова била вината, че цялата 1986 година се оказала един направо ужасен период. При това годината започнала съвсем обещаващо: Рой, съпругът на Мери, изглеждал в отлично здраве и имал сигурна служба като конструктор в „Джефко“, главната промишлена компания в Илинойс; киуаните 1 1 Членове на организация от 1950 г. за високи идеи в професионализма — Б.пр. й дали прощален банкет и юбилеен медал, посветен на двайсет и пет годишната й забележителна преподавателска дейност, а учениците я посочили за най-популярната учителка за дванайсети пореден път.

В началото на 1986 година тя казала: „О, Рой, за толкова много неща трябва да сме благодарни! В сравнение с повечето хора имаме такъв късмет! Малко остава да се разплача от щастие!“

А той я прегърнал и отговорил: „Щом е така, поплачи си!“

Мери била на петдесет и една години, а той на петдесет и четири. Двамата много обичали да бъдат сред природата. Предприемали туристически походи, карали ски, катерели се по планините, пътували с кану и велосипеди, тичали и плували, така че телата им били стройни и запазени. Нито пиели, нито пушели, и се хранели главно с плодове и зеленчуци, както и с риба от време на време.

И с парите си се разпореждали добре — във финансово отношение ги подложили на същите здравословни грижи, каквито полагали за себе си.

Историята за фискалната им мъдрост, която Мери можела да разкаже, естествено би развълнувала силно Джеймс Уейт.

Такива работи. И Уейт, обезнаследителят на вдовици, размишлявал за Мери Хепбърн, както седял на бара в „Елдорадо“, макар че още не я познавал, нито пък имал сигурни данни за добрите й доходи. Като видял, че се регистрирала в хотела, той разпитал за нея младия управител.

Харесало му каквото научил от дребния човечец. Макар и доста по-млада от вдовиците, които Уейт бил разорил дотогава, свенливата и самотна учителка от петия етаж му се сторила подходяща жертва. Готвел се да я издебне на спокойствие по време на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

На това място искам да включа и една лична забележка: когато бях жив, и аз често получавах от своя голям мозък съвети, които, имайки предвид собственото ми оцеляване или дори оцеляването на човешката раса, могат благосклонно да се определят като съмнителни. Например съветът да постъпя в американската морска пехота и да участвам във Виетнамската война. Изказвам огромна благодарност на големия си мозък.

Националните валути на шестимата, отседнали в „Елдорадо“ — четиримата американци, от които единият твърдял, че е канадец, и двамата японци, продължавали да се ценят по цялата планета. Отново виждате: стойността на парите им била въображаема. Както и естеството на Вселената, предпочитанието към американските долари и йените било само в човешките глави.

И ако Уейт, който дори не знаел, че в момента има финансова криза, бе стигнал с маскарада си дотам, че да внесе канадски долари в Еквадор, нямало да го посрещнат чак толкова добре. Макар Канада да не била банкрутирала на все повече и повече места, включително и в Канада, въображението на хората вече не им носело радост при мисълта да продават нещо наистина полезно срещу канадски долари.

Подобен спад във въображаемата стойност се забелязвал и при британската лира, френския и швейцарския франк и западногерманската марка. Междувременно еквадорското сукре, наречено така в чест на националния герой Антонио Хосе де Сукре (1795–1830), вече струвало по-малко от бананова обелка.