Кърт Вонегът - Галапагос

Рой наистина не създавал затруднения. Гледал телевизия и никога не излизал от двора, където часове наред играел с Доналд — златния лабрадор, който трябвало да е умрял на атола Бикини.

Когато Мери обаче изнасяла последния урок за островите Галапагос, за пет секунди млъкнала, обзета от съмнение. Изразено с думи, то би изглеждало горе-долу така: „Може би аз просто съм някаква умопобъркана, която е влязла в класната стая направо от улицата и е започнала да обяснява на тези млади хора тайните на живота. А те ми вярват, макар аз да греша почти във всяко отношение“.

Мери също така започнала да си задава въпроси за всички велики учители в миналото, които независимо от здравите си мозъци точно като Рой се оказали с погрешни представи за фактическото положение.

Какъв е бил броят на Галапагоските острови преди милион години? Имало тринайсет големи острова, седемнайсет по-малки и триста и осемнайсет съвсем никакви, просто скали, издигащи се метър-два над океана.

Сега има четиринайсет големи острова, седем по-малки и триста двайсет и шест островчета. Бурната вулканична дейност не е спряла. Ето как се шегувам: „Боговете все още се гневят“.

А най-северният от островите, най-изолираният и най-отдалеченият от останалите, все още е Санта Росалия.

Та така. Преди милион години на 3 август 1986 година човек, на име *Рой Хепбърн лежал на смъртния си одър в своята мъничка и уютна къщица в град Илиъм, щата Ню Йорк.

И докато си отивал, той жалел най-много за едно: че двамата с Мери си нямали деца. И нямало как да подтикне жена си да роди от друг след смъртта му, понеже Мери вече не овулирала.

— Сега родът Хепбърн е изтрит от лицето на земята като древната птица додо — казвал той и се заемал да изрежда имената на други твари, превърнали се в безплодни, безлистни клонки от еволюционното дърво.

— Ирландският лос — започвал той. — Белоклюният кълвач. Кралският тиранозавър — продължавал той. И така нататък, и така нататък. Към края обаче неочаквано бликвало пресъхналото му чувство за хумор. Рой правел две шеговити добавки към траурния списък и наистина, посочените нямали потомство. — Едрата шарка — казвал той. — И Джордж Вашингтон.

До самата си смърт Рой вярвал с цялата си душа, че собственото му правителство го е погубило с радиация. Затова казал на Мери, на доктора и на медицинската сестра, които били край леглото му, понеже всеки миг се очаквало да издъхне:

— Де да беше станало, понеже Всемогъщият Бог ми се разсърдил!

Мери решила, че това е финалната му реплика. И наистина, Рой изглеждал мъртъв.

Но след десет секунди устните му отново потрепнали. Мери се навела, за да чуе какво шепне. До края на живота си тя щяла да бъде доволна, че не е пропуснала този миг.

— Ще ти кажа какво е човешката душа, Мери — промълвил Рой със затворени очи. — Животните нямат душа. Душата е тази част от човека, която разбира кога мозъкът му не функционира правилно. Винаги съм знаел това за себе си, Мери. Нямаше как да променя нищо, но винаги съм го знаел.

После той изплашил до смърт Мери и всички присъстващи, понеже седнал и ги погледнал с пламтящи, широко отворени очи.

— Донесете Библията! — наредил той с глас, който прогърмял из къщата.

За пръв път през цялото му боледуване ставало дума за нещо, свързано с официалната религия. Двамата с Мери не ходели на черква, не отправяли молитви дори при тежки обстоятелства, но някъде в дома им имало Библия. Само че Мери не знаела къде е.

— Донесете Библията! — отново казал той. — Жено, донеси Библията!

Дотогава той никога не се бил обръщал така към Мери.

И тя взела да търси Библията. Открила я в спалнята за гости, редом с „Пътешествие с Бигъл“ на Дарвин и „Разказ за два града“ на Чарлс Дикенс.

Седналият *Рой отново се обърнал към Мери с „жено“.

— Жено! — наредил й той. — Сложи ръка на Библията и повтаряй след мене. „Аз, Мери Хепбърн, тържествено давам обещания на любещия си съпруг пред смъртния му одър“.

Мери повторила. Тя очаквала (по-скоро, надявала се), че двете обещания ще се отнасят за нещо нелепо, да речем за завеждане на дело срещу правителството, и че ще се окаже невъзможно да изпълни което и да е от тях. Но това щастие не я сполетяло.

Първо трябвало да обещае, че ще направи всичко възможно да се омъжи повторно в най-скоро време, без да се отдава на хленч и самосъжаление.

Второто обещание било, че ще замине за Гуаякил през ноември и ще участва в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ заради двамата.