Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Бива си го барът, нали? — обърна се той към мене.

— Не е чак толкова празничен.

— Толкова е стар… всичко мирише на старост каза той и се огледа наоколо. — Знаеш ли, Джери, бас държа, че тук дори и мухите имат бради.

Вратата внезапно се разтвори. В бара нахлу струя студен въздух. Старците повдигнаха безжизнените си като на влечуги очи към вратата, през която премина капитан Гири. Оказа се висок, добре сложен рус мъж с лице на естет, с живи и прями очи, каквито не бях виждал никога през живота си. След като се представи, той седна на нашата маса и ни огледа толкова дружелюбно и весело със съвсем детските си очи, че угнетяващата атмосфера на бара изчезна и ние изведнъж се почувствахме ободрени и въодушевени. Всички се чукнахме, после капитан Гири извади голямо руло карти, разгъна ги върху масата и ние склонихме глави над тях.

— Пингвините — произнесе замислено капитанът и прокара пръст по картата. — Ето, най-добрата колония е тук… най-добрата и най-многобройната, но мисля, че е малко далече за вас, как смятате?

— Да, далечко е — съгласих се аз. — Ако има друга възможност, не ни се отива толкова далече на юг. Всъщност това е въпрос на време. Надявах се, че наблизо около Десеадо ще се намери някоя прилична колония.

— Намира се, намира се — каза капитанът, разбърка картите като фокусник и измъкна една от купчината. — Ето, виждате ли, тук на това място… на около четири часа път с кола от Десеадо… все покрай този залив.

— Прекрасно! — отвърнах въодушевено аз. — Това е най-удобното за нас разстояние.

— Едно само ме безпокои — каза капитанът и обърна разтревожените си сини очи към мен. — Ще се намерят ли там достатъчно птици за това, което искате… за вашите снимки?

— Да — произнесох аз, изпълнен със съмнение. — Колко ли наброява тази колония?

— По приблизителни данни около един милион отвърна капитан Гири. — Достатъчно ли са?

Аз го погледнах с отворена от удивление уста. Той обаче ни най-малко не се шегуваше. Капитанът се тревожеше напълно сериозно, че един милион пингвини може да се окажат твърде недостатъчни за моите намерения.

— Струва ми се, че ще ми стигне един милион отвърнах аз. — Надявам се да открия един или два фотогенични екземпляра сред такова голямо множество. Кажете, заедно ли живеят или са пръснати из цялата местност?

— Приблизително половината или три четвърти са групирани тук — отвърна той и чукна с пръст по картата. — Останалите са пръснати из целия залив, ето тук.

— Това е превъзходно за мене. А къде можем да си устроим лагер?

— А! — възкликна капитан Гири. — Това вече е трудна работа. Впрочем точно тук се намира естансията на моя приятел сеньор Уичи. В момента той не е там. Ако го потърсим в града, сигурно ще се съгласи да се настаните в естансията. Знаете ли, намира се на около два километра от основната колония, тъй че за вас мястото е много удобно за отсядане.

— Би било великолепно — отвърнах възторжено аз. — Кога можем да се срещнем със сеньор Уичи?

Капитанът погледна часовника си и си направи някаква сметка.

— Ако ви е удобно, бихме могли да го навестим и сега — предложи той.

— Отлично! — възкликнах аз и си допих чашката. — Да вървим!

Къщата на Уичи се намираше в околностите на Десеадо, а самият Уичи, след като ни представи капитан Гири, ми хареса още от пръв поглед. Нисък и тантурест, с обветрено лице, той имаше черна като катран коса, гъсти черни вежди и мустаци и тъмнокафяви очи, добри и весели, с гънчици в ъглите. От движенията и от говора му лъхаше спокойна увереност, която ни вдъхваше сили. Той изслуша мълчаливо Гири, докато му обясняваше целта на нашето посещение, и от време на време поглеждаше към мен, като че ме преценяваше. След това ми зададе няколко въпроса и накрая за безкрайно мое облекчение протегна ръка и широко се усмихна.

— Сеньор Уичи е съгласен да ви предостави своята естансия — съобщи Гири — и сам ще ви придружи. Иска му се сам да ви покаже най-добрите места с пингвини.

— Много любезно от страна на сеньор Уичи… ние сме му безкрайно благодарни — казах аз. — Можем ли да тръгнем още утре следобед, след като изпратя моя приятел до самолета?

— Si, si, como no 9 9 Да, да, защо не? (исп.). — Бел.пр. ? — отвърна Уичи, след като му преведоха моя въпрос.

И така уговорихме се да се срещнем рано следобед на следващия ден, след като изпратим Дики до самолета, с който се връщаше в Буенос Айрес.

Тази вечер седяхме в унилия бар, сръбвахме от чашите и мислехме с тъга, че Дики ни напуска на следващия ден. Той се оказа обаятелен и весел спътник, примиряваше се безропотно с неудобствата и през цялото време повдигаше отпадналия ни дух с шеги, фантастично построени на английски език забележки и ритмични аржентински песни. Той щеше да ни липсва, а и самият Дики беше разстроен от мисълта, че ни напуска в момент, когато пътешествието ставаше интересно. Собственикът на хотела изведнъж реши да се наслади на живота и включи малък радиоприемник, поставен тактично на една полица между две бутилки бренди. По радиоприемника се разнесе проточено и тъжно танго. Ние го слушахме мълчаливо, докато замря и последният отчаян вопъл.