Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Джери, според мене всички са измрели — обади се Дики.

— Ако е така, тогава предлагам да се пръснем и сами да си намерим легла за спане — казах аз.

И така ние се изкачихме по мраморната стълба и като отваряхме подред всяка изпречила се пред очите ни врата, намерихме три спални със застлани легла. След като намерихме място за спане, двамата с Дики слязохме долу по стълбите, за да узнаем дали хотелът може да се похвали с някакви санитарни удобства. Първата врата, която отворихме, ни въведе в зле осветена спалня с огромно двойно легло под старомоден балдахин. Не успели още да изскочим обратно от стаята, изпод завивките подобно на изплуващ на повърхността на водата кит се надигна грамадна фигура и се насочи към нас. Оказа се облечена в развяваща се фланелена нощница жена с гигантски размери, тежаща не по-малко от сто килограма. Тя излезе в коридора и като примигваше с клепачи, облече светлозелено кимоно с огромни розови рози, като че най-екзотичните цветя от изложбата в Челси оживели неочаквано пред нас. Върху мощната й гръд се разпиляха два дълги потока сиви коси, които тя преметна през рамо, когато облече кимоното, и все още сънена, приветливо ни се усмихна.

— Buenos noches 6 6 Добър вечер (исп.). — Бел.пр. — поздрави тя учтиво.

— Buenos nochec, senora — отвърнахме ние, изпълнени с желание да не се покажем по-малко учтиви в този ранен час.

— Hablo con la patrona 7 7 Със собственичката ли разговарям? (исп.). — Бел.пр. ? — заинтересува се Дики.

— Si, si, senor — отвърна тя и широко се усмихна, — que queres 8 8 Какво обичате? (исп.). — Бел.пр. ?

Дики се извини за нашето късно пристигане, но la patrona махна с ръка. Дики попита дали можем да получим сандвичи и кафе. „Защо не?“ — отвърна la patrona. Освен това — продължи Дики — нуждаем се незабавно от тоалет, дали ще бъде така любезна да ни упъти. Тя ни отведе с голямо чувство за хумор в малка, облицована с плочки стаичка, показа ни как се пуска водата и докато двамата с Дики се облекчавахме, тя разговаряше приятелски с нас. След това с пъшкане и поклащане тя се понесе към кухнята, приготви огромен куп сандвичи и свари цяло канче кафе. Като се убеди, че от нея не се иска повече, тя се отправи с клатеща се походка към леглото си.

На следващото утро закусихме и обиколихме набързо града. Доколкото успях да видя, той се бе изменил твърде малко от времето на Дарвин, ако не се смяташе прокарването на електричеството. Ето защо седнахме в колата и се спуснахме по един хълм, а после преминахме по широкия железен мост, прехвърлен над ръждивочервените води на Рио Негро. Изтрополихме по моста от провинция Буенос Айрес в провинция Чубут и след като пресякохме реката потънахме в съвсем различен свят.

Тучните зелени равнини на пампата останаха зад нас. От двете страни на прашния път, докъдето ни стигаше погледът, се простираше суха и пустинна равнина, обрасла с равна покривка от сивозеленикави храсти, въоръжени с огромно разнообразие от бодли и шипове. В тези сухи шубраци като че не живееше нищо; когато спряхме, не чухме нито чуруликане на птици, нито жужене на насекоми. Само вятърът шепнеше сред бодливите шубраци на този едноцветен марсиански пейзаж. Единственият движещ се предмет освен нас беше огромният облак прах, който вдигахме, зад автомобила. Пътуването из този край беше твърде изтощително. Набразденият с дълбоки коловози и дупки път се изпъваше като стрела към хоризонта и след няколко часа тази еднообразна обстановка сковаваше мозъците ни, всички внезапно задрямвахме и се събуждахме от яростното скърцане на спирачките на изскочилия от пътя и навлязъл в бодливите храсталаци лендроувър.

Вечерта преди пристигането ни в Десеадо ни се случи неприятност. За нещастие повърхността на един участък от пътя, наводнен от падналия наскоро дъжд, се бе превърнала в същинска ивица гъсто лепило. Шофиращият от дълго време Дики започна да клюма над кормилото и преди да съобразим какво да направим, лендроувърът и ремаркето се поднесоха неудържимо в бухналата отстрани на пътя кал, колелата забуксуваха като безумни и заседнахме. Ние се измъкнахме с нежелание от колата на хапещия вечерен вятър и при слабата светлина на залязващото слънце запретнахме ръкави да откачим ремаркето от колата, след което да ги измъкнем по отделно от калта. Когато свършихме работа, петимата се вмъкнахме на завет в лендроувъра с премръзнали ръце и крака и започнахме да наблюдаваме залеза, като предавахме от ръка в ръка бутилка с шотландско уиски, което пазех за подобни критични случаи.