Джералд Даръл - Шепнещата земя

Скоро след това напуснахме пределите на града, който тъкмо започваше да се пробужда, и полетяхме из позлатената от изгряващото слънце равнина. Дики бе облечен подходящо за прохладния утринен въздух. Той носеше дълго палто от груб вълнен плат и бели ръкавици, а тъмните му ласкави очи и изискано оформените като „пеперудка“ мустачки надничаха изпод смешна старомодна шапка, която носеше, както ми обясни той, за да „подгрява ушите“. Софи и Мари седяха свити отзад в лендроувъра в необикновени ембрионални пози върху огромен куп от нашата екипировка, която според тях била опакована в сандъци с остри като бръсначи ръбове. Двамата с Джеки седнахме на предната седалка до Дики с разтворена върху колената ни карта. Свели над нея глави, ние се стараехме да следим пътя. Някои от местата, през които щяхме да преминем, носеха очарователни имена: Часкомус, Долорес, Некочеа, Трес Аройос и други подобни възхитителни думи, които се изговаряха просто съблазнително. След това преминахме две села, разположени на няколко мили едно от друго. Първото се наричаше Мъртвият християнин, а второто — Богатият индианец. Мари обясни странните им имена. Индианецът забогатял поради това, че убил християнина и заграбил всичките му пари, но колкото и забавно да звучеше тази история, тя ми се стори твърде далеч от истината.

В продължение на два дни летяхме из типичния пейзаж на пампата — равнина със затънал до колената в златиста трева добитък. От време на време срещахме групички евкалипти с побелели и белещи се стволове подобно краката на прокажени; малки спретнати естансии, блеснали с белотата си в сянката на огромни, месести дървета амбу, застанали солидно върху грамадните си приклекнали стволове. На някои места спретнатите огради около пътя се скриваха от погледа под дебелото покривало на поветицата, обсипани с цветя колкото чинии в цвят електрик, а върху почти всеки стълб от оградата се крепеше по едно чудновато, наподобяващо футболна топка, гнездо на лещарка. Ако се добавеше още малко към този сочен, пищен и подреден пейзаж, той щеше да стане твърде скучен.

Привечер на третия ден сбъркахме пътя, отбихме встрани, извадихме картата и поведохме спор. Трябваше да пристигнем в град Кармен де Патагонес, разположен на северния бряг на Рио Негро. Аз настоявах да пренощуваме там, защото в него бе отсядал Дарвин по време на пътешествието си с „Бийгл“ и ми се искаше много да разбера доколко се е изменил градът за последните сто години. Ето защо независимо от желанието на останалите членове на експедицията, които настояваха да спрем на първото удобно място, с риск от бунт, ние продължихме напред. Оказа се, че не бихме могли да постъпим по друг начин, защото не срещнахме никакво населено място, докато не зърнахме отпред малка група слаби светлинки. След десетина минути вече се движехме внимателно по покритите с калдъръм улици на Кармен де Патагонес, осветени от бледи мигащи улични лампи. Беше два часът след полунощ и всички къщи си приличаха със здраво затворените капаци на прозорците. Възможността да срещнем някого, който да ни посочи къде да отседнем, бе нищожна, а сами не можехме да се ориентираме, тъй като къщите съвсем приличаха една на друга и нямаше никакви указания коя от тях е хотел и коя частно жилище. Спряхме на главния площад на града и започнахме уморено и унило да спорим, когато неочаквано изпод светлината на една от уличните лампи се появи нашият ангел спасител в образа на висок и строен полицай, облечен в безупречно чист мундир и блеснали от чистота колан и ботуши. Той отдаде стегнато чест, поклони се на представителите на нежния пол от нашата компания и ни насочи със старомодна галантност към някакви странични улички, където, по неговите думи, сме щели да открием хотела. Ние достигнахме до голяма мрачна постройка със затворени капаци на прозорците и масивна входна врата, която можеше да направи чест на всяка катедрала. Забарабанихме върху изядената й от времето повърхност и търпеливо зачакахме. Изминаха десетина минути, но обитателите на къщата не проявяваха никакви признаци на живот. Тогава, изпълнен с отчаяние, Дики се хвърли с пристъп върху вратата и така заблъска върху нея, че грохотът можеше да разбуди дори мъртвец. После Дики ритна вратата и тя се отвори загадъчно сама под неговия напор. Видяхме дълъг и слабо осветен коридор с врати от двете му страни и мраморна стълба, водеща към горните етажи. Смъртно уморени и гладни като вълци, ние нямахме намерение да се съобразяваме с чуждата собственост и нахълтахме в кънтящия отстъпките ни коридор като армия окупатори. Там спряхме и се развикахме: „Hola! 5 5 Хей (исп.). — Бел.пр. “, докато хотелът не екна от нашите викове. Отговор обаче нямаше.