Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Как се чувстваш днес, Джери? — попита ме тя.

— Чудесно, просто чудесно! — отвърнах аз с горчивина. — За мене няма нищо по-привлекателно от това да стана от леглото в подобно прекрасно утро като днешното, изпълнен със съзнанието, че имам на разположение един слънчев ден за установяване на по-близки отношения с митницата.

— Моля те, не говори така — каза тя, — обеща ми да не избухваш повече. Това само ще ни навреди.

— Може и да ни навреди, но поне ми олеква на душата. Заклевам ти се, че ако ни държат половин час пред някой кабинет и неговият обитател в края на краищата ни съобщи, че сме чакали напразно, защото трябва да отидем в стая номер седемстотин и четири, не отговарям за постъпките си.

— Но днес ще се срещнем със сеньор Гарсиа — каза Мерседес с тон на човек, обещаващ бонбони на малко момиченце.

Аз се разфучах.

— Доколкото си спомням, през последните три седмици ние се срещнахме в тази сграда поне с четиринадесет сеньори Гарсиа. Племето Гарсиа, изглежда, смята митницата за своя стара семейна фирма. Лесно мога да си представя как малките Гарсиа се раждат с миниатюрни гумени печатчета в ръце продължих разпалено аз. — Когато ги кръщават, те получават като подарък избелели портретчета на Свети Мартин, та когато пораснат, да ги окачват в кабинетите си.

— Драги Джери, според мен по-добре ще е да останеш в колата — каза Мерседес.

— Какво? И да се лиша от удоволствието да продължа изследването на родословието на семейство Гарсиа?

— Добре, но обещай ми тогава, че през цялото време ще си мълчиш — каза тя и ме стрелна умолително със сините си като на рибарче очи. — Моля те, Джери, нито думичка.

— Но аз никога не съм говорил нищо — запротестирах аз, — изкажа ли с думи онова, което мисля, тогава ще се разтресе цялото здание.

— Ами онзи ден, когато каза, че по време на диктатурата си внасял и изнасял без никакви затруднения своите вещи от страната, а сега при демокрацията се отнасяли към тебе като с контрабандист?

— Добре де. Това е самата истина. Нима на човек е забранено да изкаже собствените си мисли дори в едно демократично общество? През последните три седмици не правим нищо друго, а само се борим с тези умствено недоразвити личности от митницата. Нито един от тях като че не е в състояние да каже каквото и да е освен да ни посъветва да отидем и се срещнем с поредния сеньор Гарсиа, който се намирал надолу по коридора. Изгубих цели три седмици скъпоценно време, когато можех вече да снимам и да събирам животни.

— Ръката… ръката!… — неочаквано и силно извика Жозефина.

Аз извадих ръка от прозореца и засилилата се върволица превозни средства зад нас спря внезапно със скърцане на спирачките, понеже Жозефина зави стремително с лендроувъра в страничната улица. Зад нас заглъхнаха яростните викове, сред които се открояваше думата „animal“ 3 3 Животно (исп.). — Бел.пр. !

— Жозефина, настоятелно те моля да предупреждаваш своевременно за завоите, които ще правиш казах аз. Жозефина се обърна с ослепителна усмивка към мен.

— Защо? — попита тя просто.

— Много е полезно. Това ще ни даде възможност да се подготвим по-добре за срещата с всевишния.

— Правила ли съм някога катастрофа с тебе? — попита тя.

— Никога, но според мен това е само въпрос навреме.

В този миг ние профучахме величествено през една пресечка с четиридесет мили в час и едно идващо от страничната улица такси се наложи да използва внезапно спирачките си, за да не се забие в нашия автомобил.

— Проклето копеле! — изруга невъзмутимо Жозефина.

— Жозефина! Не бива да си служиш с подобни изрази — запротестирах аз.

— Защо не? — запита невинно Жозефина. — А ти защо си служиш с тях?

— Това съображение не е убедително — възразих рязко аз.

— Но е истинско удоволствие да ги употребяваш, нали? — каза тя с удовлетворение. — Научила съм и други. Зная „проклето копеле“, зная…

— Стига, стига — прекъснах я бързо аз. — Вярвам ти. За Бога, не ги употребявай пред майка си, в противен случай ще ти забрани да караш моята кола.

Все пак, мислех си аз, когато прибягвам до помощта на красиви млади жени, ще трябва да умея да се справям и с отрицателните страни на тази помощ. Вярно, те можеха да очароват когото си пожелаят, но, от друга страна, имаха силна памет за солените англосаксонски ругатни, към които се виждах принуден да прибягвам в моменти на силни вълнения.

— Ръката… ръката!… — извика отново Жозефина и ние пресякохме за втори път булеварда с мълниеносна бързина, оставихме зад себе си същинско стълпотворение от превозни средства с разярени шофьори и спряхме пред масивната и мрачна фасада на Адуаната.