Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Джери? Добро утро.

— Добро утро. Как е Клавдий?

— Струва ми се, че е по-добре да наминеш насам каза тя с тон на човек, който се старае да съобщи внимателно някоя неприятна новина.

— Защо, какво се е случило? Да не би да се е разболял? — запитах разтревожено аз.

— О, не, нищо му няма — отвърна Мари с гробовен глас. — Снощи успял да скъса каишката и докато го търсехме, изял половината от бегониите на мама. Затворих го в мазето при въглищата, а мама седи горе с ужасно главоболие. Мисля, че ще е добре да дойдеш и да донесеш нова каишка.

Проклинайки всички животни изобщо и тапира специално, аз скочих в едно такси и се понесох към дома на Мари, като по пътя спрях да купя четиринадесет саксии от най-хубавите бегонии.

Клавдий стоеше покрит с въглищен прах и дъвчеше замислен един лист. Смъмрих го, поставих му нова и по-здрава каишка (толкова здрава, че човек можеше да си помисли, че е предназначена за динозавър), написах бележка на госпожа Родригес, с която й се извиних, и си отидох. Мари обеща да ми се обади незабавно, ако се случи нещо. На следващото утро тя отново ми позвъни.

— Джери? Добро утро.

— Добро утро. Всичко ли е наред?

— Не — отвърна мрачно Мари. — Всичко се повтори отново. Мама няма вече бегонии, а градината изглежда така, като че ли през нея е минал булдозер. Струва ми се, че трябва да го вържеш с верига.

— Боже господи! — простенах аз. — От Адуаната и този проклет тапир не ми остава нищо друго, освен да се пропия. Добре, идвам с верига.

Отново пристигнах у семейство Родригес, донесъл този път верига, с която можеше да се закотви презокеанският параход „Куин Мери“, и саксии цветя за залесяване на цяла леха. Клавдий остана очарован от веригата. Хареса я и на вкус, особено когато я смучеше звучно. Доставяше му обаче по-голямо удоволствие, когато клатеше, нагоре-надолу глава и веригата дрънчеше така, като че в градината на семейство Родригес работеше малка стоманолеярна. Побързах да напусна къщата, преди госпожа Родригес да е слязла долу да се заинтересува от причината на този шум.

Мари позвъни отново на следната сутрин.

— Добро утро — отвърнах аз, изпълнен с острото предчувствие, че утрото ще се окаже всякакво, само не и добро.

— За съжаление, мама те моли да прибереш Клавдий — каза Мари.

— Какво е направил и този път? — запитах разгневено аз.

— Знаеш ли — започна Мари и едва се въздържаше да не прихне да се смее. — Снощи мама покани гости на вечеря. Едва седнахме на масата и отвън се разнесе ужасен шум. Не мога да си представя как, но Клавдий успял да откачи веригата от перилата. Във всеки случай, преди да предприемем каквото и да е, той се втурна към нас през френския прозорец, повлякъл веригата след себе си.

— Боже господи! — едва промълвих напълно слисан аз.

— Да, да — продължи Мари и прихна да се смее неудържимо. — Беше страшно смешно. Всички гости наскачаха ужасени, Клавдий бягаше като призрак около масата, а веригата подскачаше и дрънчеше след него. След това се изплаши от целия този шуми направи… нали се сещаш… украшение върху пода.

— Боже мой! — простенах аз, защото знаех много добре какво „украшение“ е в състояние да направи Клавдий, стига да си науми това.

— Вечерята на мама се провали. Тя каза, че за голямо нейно съжаление ще трябва да го махнеш от тук. Смята, че му е противно да стои в градината и че въобще не е симпатично животно.

— Майка ти сигурно лежи горе с главоболие?

— Според мен сега е нещо много повече от главоболие — отвърна благоразумно Мари.

— Добре, добре — казах аз. — Остави всичко на мене. Все ще измисля нещо.

Това се оказа последното звено от веригата неприятности, тъй като съвсем неочаквано всичко се оправи. Митницата освободи моята екипировка и което се оказа още по-важно, открих неочаквано жилище не само за Клавдий, но и за останалите животни. В покрайнините на Буенос Айрес ни заеха малка къщичка, в която настанихме временно цялата сбирка.

И така, разрешили поне за момента всичките си затруднения, ние измъкнахме картите и започнахме да обсъждаме нашия маршрут на юг, към крайбрежието на Патагония, в чиито ледени води плуваха южни тюлени и морски слонове.

На пръв поглед всичко като че вървеше нормално. Мари успя да си вземе отпуск и идваше с нас като преводачка. Нашият маршрут бе разработен с най-малките подробности, както биха го разработили хора, чийто крак не е стъпвал никога по тези места. Проверихме екипировката на два пъти, после много внимателно я опаковахме. След три седмици в Буенос Айрес, изпълнени с неприятности и досада, започнахме да чувстваме, че наистина сме тръгнали на път. След това на нашия последен военен съвет (проведен в ъгъла на малко кафене) Мари изказа едно съображение, което очевидно бе обмисляла доста дълго време.