Джералд Даръл - Шепнещата земя

От двете страни на пътя се разстилаше обраслата с храсти местност, толкова тъмна и плоска, че на човек му се струваше че е попаднал в центъра на гигантска чиния. Със спускането на слънчевия диск небето се оцвети в зелено, после неочаквано се премина в много бледо сиво синкаво. Разкъсаните облаци на хоризонта на запад изведнъж почерняха, само краищата им пламтяха в огненочервено и напомняха Великата армада от испански галеони, устремени един към друг на небето в жестока морска битка. Черните им силуети се открояваха ярко на фона на ослепителните пламъци, изригващи от дулата на техните оръдия. Слънчевият диск се спускаше все по-ниско и по-ниско и от черни, облаците започнаха да преливат в сиво, а небето зад тях се покри със зелени, сини и бледо червени ивици. Изведнъж нашият флот от галеони изчезна и на негово място се образува красив архипелаг от острови, които се разпръснаха по небето, наподобяващо сега спокойно и оцветено от залеза море. Илюзията беше пълна: в скалистия и нарязан морски бряг се забелязваха малки заливчета, очертани от бялата линия на прибоя и дългата бяла ивица на пясъка; купчинка облаци наподобяваха опасни рифове пред входа на спокойни места за хвърляне на котва; причудливите планински островчета бяха като че покрити с напукана кожа от обвитата във вечерен мрак гора. Ние седяхме затоплени от уискито и изучавахме възторжено географията на този разкрил се пред очите ни архипелаг. Всеки от нас си избра по един остров, който му харесваше най-много и на който мечтаеше да прекара годишния си отпуск, и заговорихме за съвременните удобства, които всеки мечтаеше да намери в хотела на своя остров.

— Голяма, много голяма вана и много дълбока каза Мари.

— Не, не, само приятен топъл душ и удобно кресло — каза Софи.

— Само легло — каза Джеки, — огромно пухкаво легло.

— Бар, в който слагат истински лед в напитките — произнесох замечтано аз.

Дики малко се позамисли. После хвърли поглед върху напръсканите си с гъста и бързо съхнеща кал обувки.

— Трябва да намеря някой, който да ми изчисти обувките — каза твърдо той.

— Съмнявам се, че ще намериш такъв човек в Десеадо — отвърнах унило аз, — но по-добре да тръгваме.

Когато в десет часа сутринта на следващото утро влязохме в Десеадо, веднага ни стана ясно, че не можем да разчитаме на такъв разкош като пухени легла, лед в напитките, та дори и ваксаджия. Оказа се най-запустелият град, в който някога съм попадал. Напомняше декор от евтин холивудски каубойски филм и създаваше впечатление, че неговите обитатели (две хиляди души според пътеводителя) са събрали на бърза ръка вещите си и са оставили своя град на пронизващите ветрове и палещото слънце. Из пустите и изровени улици и между безмълвните къщи от време на време подухваше вятър и образуваше малки вихрушки, които се издигаха за миг нагоре във въздуха и след това падаха уморено върху земята. Ние се придвижвахме бавно към онази част от града, която си въобразявахме, че е негов център, и срещнахме само едно куче, затичало се бързо по негова си работа, и едно детенце, седнало увлечено в някаква загадъчна детска игра по средата на пътя. След това завихме с лендроувъра край ъгъла и просто се сепнахме, когато зърнахме човек на кон, който се движеше бавно по улицата със сломения вид на човек, единствено оживял след страшна катастрофа. Той спря коня и поздрави учтиво, без да проявява какъвто и да е интерес към нас, след това ни упъти към единствените два хотела на града. Те се оказаха един срещу друг и с еднакво непривлекателен външен вид, затова хвърлихме чоп и прекрачихме прага на единия от тях.

Собственикът открихме в бара. С вид на човек, току-що претърпял тежка загуба, той призна с нежелание, че има свободни стаи и през тъмни коридори ни поведе към три малки и не особено чисти стаи. Дики се изправи по средата на своята стая с тикната назад старомодна шапка и докато сваляше белите си ръкавици, огледа провисналото легло и посивялото бельо с котешка придирчивост.

— Знаеш ли, Джери? — каза уверено той. — Това е най-миризливият хотел, който някога съм си представял.

— Надявам се, че няма да си представиш и друг, по-миризлив от този — успокоих го аз.

След малко всички се отправихме към бара да пийнем по нещичко и да изчакаме пристигането на някой си капитан Гири, за когото ми разказваха, че е един от най-добрите познавачи на колониите пингвини в околностите на Пуерто Десеадо. Насядахме около малка масичка, пийвахме от време на време от чашките си и разглеждахме с интерес останалите посетители на бара. Повечето от тях като че бяха стари хора, защото носеха големи, увиснали мустаци и имаха кафяви, сбръчкани и насечени от вятъра лица. Те седяха на малки групички със склонени глави над чашки коняк или вино. Всички имаха безразличен вид, сякаш зимуваха в този мрачен бар, с устремени безнадеждни погледи в дъната на своите чаши, замислени дали вятърът ще престане да духа, когато знаеха прекрасно, че това няма да стане. Дики пушеше изящно и оглеждаше опушените от цигарения дим стени, редиците прашни бутилки и пода с двадесетгодишен слой от добре утъпкана кал.