Джералд Даръл - Шепнещата земя

След малко, при залез слънце, пейзажът леко се начупи и когато преминахме през последното възвишение, ние се оказахме на площадка, която на пръв поглед приличаше на дъно на древно езеро. Заобиколена в кръг от ниски хълмове, тя се оказа всъщност миниатюрна пустинна област, творение на вятъра, прехвърлил пясък от разположения зад хълмовете морски бряг, натрупал се след това на дебел пласт, който задушил цялата растителност. Когато колата премина с рев през тази равна площадка и вдигна облак бял прах зад себе си, ние зърнахме сред хълмовете пред нас горичка зелени дървета, първите, които срещахме след излизане от Десеадо. Когато наближихме, забелязахме, че този малък оазис е ограден от спретната бяла ограда, а в средата му, в завета на дърветата, се издигаше красива дървена постройка, боядисана в ярки сиви и бели тонове.

Посрещнаха ни двама твърде груби на външен вид пеони на Уичи. Облечени в бомбачас и раздърпани ризи, те имаха дълги черни коси и смугли, блестящи очи. Помогнаха ни да разтоварим колата и да пренесем багажа в къщата, а след това, когато разопаковахме вещите си и се измихме, те отидоха заедно, с Уичи да заколят една овца и да приготвят в наша чест асадо. В дъното на склона, на който се издигаше къщата, Уичи бе направил специално място за приготвяне на асадо. За него е необходим много силен огън, а поривистият вятър, който духа постоянно в Патагония, налага човек да проявява голямо внимание, в противен случай целият огън може най-неочаквано да се вдигне във въздуха, да се разнесе наоколо и да подпали сухите храсталаци на много мили разстояние. За да се предпази от това, Уичи бе засадил на дъното на хълма кипариси във формата на голям квадрат. Дърветата били оставени да израстат до около четири метра височина, после прекършили върховете им и те се разлистили твърде много. Кипарисите от самото начало били засадени твърде нагъсто и сега клоните им се бяха така преплели, че дърветата образуваха почти непроходим жив плет. Уичи бе направил тесен проход към центъра и разчистил площадка от седем метра. Асадо се приготвяше на това място, тъй като под закрилата на гъстата стена от кипариси можеше съвсем безопасно да се пали огън.

Докато се измием и преоблечем, овцата бе вече заклана и одрана, а навън падна мрак. Ние се спуснахме до полянката, където един от пеоните бе запалил вече огромен огън. Близо до него стоеше забит в земята голям кол с набучената на него и разтворена като стрида овца. Ние насядахме на земята около огъня и докато се печеше месото, започнахме да пием червено вино.

Много пъти съм бил на асадо в Аржентина, но този първи път в естансията на Уичи се е запечатал дълбоко в съзнанието ми. Чудесният аромат на пламтящите храсти, примесен с миризмата на печено месо, розовите и оранжеви пламъци, осветяващи зелените стени от кипариси, воят на вятъра, който се блъскаше неистово в тези стени, а след това замираше с тиха въздишка сред преплетените клони, нощното небе над нас, изпълнено с трептящи звезди и осветено от нащърбената луна… Като че никога не бях изпитвал удоволствие, както тогава, когато пиех на големи глътки леко и топло червено вино, навеждах се напред да си отрежа ароматно парче месо от порозовялата и цвъртяща овца пред нас, когато го топвах в оцет, чесън и червен пипер и го пъхах в устата.

Когато започнахме по-рядко да се навеждаме към опечената овца, Уичи отпи голяма глътка вино, избърса уста с опакото на ръката си и ми се усмихна над червените трептящи въглени на жаравата, полегнала като огромен залез върху земята.

— Manana 10 10 Утре (исп.). — Бел.пр. — каза той и се усмихна — тръгваме за pinguinos.

— Si, si — отвърнах сънен аз и отново се наведох напред, обхванат от истинска алчност, за да си отщипя още едно парченце от хрускавата кожичка на вече изстиналите остатъци от овцата — Manana pinguinos.

На следващата сутрин Уичи ме събуди още по тъмно. Той се разхождаше из кухнята, подсвиркваше си тихичко, потропваше с кафеничето и чашите, и се опитваше да ни събуди колкото се може по-внимателно. В отговор на събуждането аз се сгуших още повече под купчината меки и топли, светлокафяви кожи от гуанако, покриващи огромното двойно легло, върху което се бяхме разположили с Джеки. После се поразмислих за миг и реших, че щом Уичи е станал, време е да ставам и аз — във всеки случай трябваше да измъквам и останалите от леглата. И така, поех дълбоко въздух, отметнах завивките и скочих чевръсто от леглото. Рядко ми се случва да съжалявам толкова много за някоя моя постъпка, както този път: все едно, че излязох от затоплено котелно помещение и се хвърлих в леден планински поток. Зъбите ми затракаха от студ, аз навлякох всички дрехи, които имах под ръка, и влязох с тежки крачки в кухнята. Уичи се усмихна и ми кимна с глава, след това наля с напълно съчувствен вид два пръста бренди в една голяма чаша, доля я с горещо кафе и ми я подаде. След малко, загрят до краен предел, аз съблякох единия от трите си пуловера и изпълнен със злорадство, започнах да измъквам от леглата останалите членове от нашата компания.