Джералд Даръл - Шепнещата земя

Рано сутрин единият от родителите (мъжкият или женската) се отправяше към морето и оставяше своята половинка да се грижи за гнездото. За да се добере до морето, птицата трябваше да премине около миля и половина по най-изморителния и труден терен, който можеше да си представи човек. Отначало те лавираха сред мозайката от ямки на гнездата и когато достигаха края на колонията, така да се каже до нейните покрайнини, пред тях се изпречваше пустинната местност, където пясъкът бе така отъпкан и напукан от слънцето, че всичко наоколо наподобяваше гигантска картина — загадка. Пясъкът в тази местност още от ранно утро се нагряваше до такава степен, че не можеше дори да се докосне, но въпреки това пингвините крачеха тежко из нея, изпълнени с чувство за дълг, спираха често да си отдъхват и застиваха като в транс. Това им отнемаше обикновено около половин час. Когато се добираха до противоположния край на малката пустиня, пред тях се изправяше ново препятствие — пясъчните дюни. Те се извисяваха над миниатюрните фигурки на птиците като снежната верига на Хималаите, тъй като дюните достигаха около седемдесет метра височина, а стръмните им склонове бяха образувани от дребен и сипкав подвижен пясък. Преминаването на дюните представляваше трудност за самите нас, а за една птица като пингвина това беше чувствително по-трудно.

Когато достигаха подножието на дюната, птиците обикновено си отдъхваха в продължение на десетина минути. Някои просто стояха потънали в размисъл, а други се хвърляха по корем и лежаха така задъхани. След като си отпочиваха, те се изправяха упорито на крака и започваха изкачването. Пингвините събираха сили и се втурваха нагоре по склона, като очевидно се надяваха да преодолеят колкото се може по-скоро най-стръмната част от склона. Това стремително изкачване приключваше приблизително на една четвърт от пътя; изкачването ставаше все по-бавно и по-бавно и те все по-често и по-често спираха да си почиват. Тъй като наклонът ставаше все по-стръмен и по-стръмен, в края на краищата пингвините се принуждаваха да легнат по корем и да пълзят нагоре с помощта на крилата си. Накрая с отчаян бърз устрем те изскачаха победоносно на върха, изправяха се с цял ръст и започваха да пляскат радостно с крила, след което отново се отпускаха по корем да си починат десетина минути. Изминали половината път, те лежаха на острия като нож гребен на дюната и гледаха разположеното на половин миля от тях море, което проблясваше прохладно и примамващо. Но преди да го достигнат, им предстоеше да се спуснат от другата страна на дюната, да преминат четвърт миля през обрасла с храсти местност, а след това още няколкостотин метра чакълест бряг.

Спускането по дюната, разбира се, не представляваше никаква трудност за тях и те го правеха по два начина, еднакво забавни за наблюдение. Те или тръгваха надолу, като започваха да крачат много спокойно и постепенно увеличаваха крачки в зависимост от увеличаващия се наклон на склона, докато се впускаха в някакъв галоп, лишен от каквото и да е достойнство, или пък се хлъзгаха надолу по корем и с помощта на крилата и краката се движеха по пясъка така, като че плуваха. Прилагайки единия или другия метод, те достигаха подножието на дюната, обгърнати от цяла лавина пясък, изправяха се на крака, отърсваха се и продължаваха неумолимо през шубраците към морето. Последните няколкостотин метра от морския бряг като че ги измъчваха най-много. Пред тях се разстилаше морето — синьо, блестящо, плискащо съблазнително брега, но за да го достигнат, те трябваше да тътрят уморените си тела по каменистия бряг, където всяко камъче хрущеше, поклащаше се под краката им и ги караше да губят равновесие. Накрая преодоляваха и това препятствие, втурваха се със странно приведени тела през последните няколко метра към вълните, после изведнъж се изправяха и се хвърляха в прохладната вода. Цели десет минутите се въртяха и гмуркаха в блесналите на слънчевите лъчи вълни, измиваха прахта и пясъка от главите и крилата си, пляскаха възторжено в морето прегретите си и наранени стъпала, въртяха се, подскачаха, изчезваха под водата и изплуваха след това като коркови тапи от нея. След като се освежаваха напълно, те се заемаха сериозно с ловене на риба, без да се безпокоят от това, че преди да занесат уловената храна на своите малки, ги очакваше отново трудното пътешествие по обратния път.

След като преминаваха натъпкани с риба през палещия пясък до колонията, те се заемаха трескаво храненето на своите прегладнели малки. Това приличаше на нещо средно между бокс и борба, а като гледка бе очарователно и занимателно. В една ямка близо до мястото, където всеки ден паркирахме лендроувъра, живееше семейство пингвини. Както родителите, така и техните малки навикнаха с нашето присъствие и ни допускаха да ги снимаме от около седем — осем метра. Така ние имахме възможност да наблюдаваме много ясно и най-малките подробности от процеса на храненето. Докато възрастната птица се добереше до колонията, тя преминаваше през редиците на няколко хиляди малки и едва тогава достигаше ямката на собственото си гнездо с пиленцата. Всички малки пингвинчета, край които преминаваше, бяха твърдо убедени, че ако се нахвърлят енергично върху възрастния пингвин, ще го накарат да повърне носената от него храна. Ето защо възрастната птица се принуждаваше да отбива нападението на тези тлъстички и пухкави пиленца, като се провираше бързо между тях, както опитен център — нападател по футболното поле. Родителят обикновено пристигаше до своята ямка, преследван по петите от две-три чужди малки, обзети от твърдата решимост да го принудят да ги нахрани. При пристигането си в къщи, възрастният пингвин понякога неочаквано изгубваше търпение, обръщаше се към своите преследвачи и започваше да ги бие по най-жесток начин, като ги кълвеше яростно така, че им отскубваше големи парчета пух, които се разхвърчаваха из цялата колония като семенца от магарешки бодили.