По времето, когато Дарвин е посетил тези места, все още са се срещали остатъци от патагонски индиански племена, водили отчаяни битки с колонистите и войниците, за да се предпазят от изтребление. Тези индианци са описвани като недодялани и нецивилизовани и въобще без всякакви качества, за да заслужат поне мъничко християнско милосърдие. Ето защо подобно на много животински видове и те изчезнали от лицето на Земята, след като попаднали под благотворното влияние на цивилизацията, и очевидно никой не е оплакал тяхното изчезване. В различни музеи из цяла Аржентина може да се видят някои останали от тях предмети (копия, стрели и други подобни) и неизбежната голяма и твърде мрачна картина, показваща най-отвратителната черта от характера на индианците — тяхната склонност към разгулен живот. На всяка една от тези картини е изобразена група дългокоси и свирепи индианци, яхнали диви коне, като водачът на групата неизбежно носи напреки на седлото си бяла жена в прозрачни одеяния и с такъв бюст, на който би завидяла всяка съвременна кинозвезда. Картината във всеки музей е почти една и съща, разликата е само в броя на изобразените индианци и в пищността на бюста на тяхната жертва. Колкото и да са привлекателни тези картини, мен винаги ме е озадачавало защо редом до нея не е окачена и друга картина, показваща група цивилизовани бели хора, понесли на коне някоя съблазнителна индианка, тъй като това се е случвало често — дори по-често от похищението на бели жени. Това би хвърлило интересна светлина върху историята. Независимо от всичко, тези одухотворени, но зле нарисувани картини на похищение, имат една привлекателна черта. Те очевидно са нарисувани, за да създадат възможно най-лошата представа за индианците, но въпреки това индианците правят силно впечатление на буйни и дори красиви хора, което ни изпълва със съжаление, че не са вече между нас. Ето защо, когато отидохме в Патагония, аз започнах страстно да търся останки от тези индианци и молех всеки да ми разкаже нещо за тях. Всички разкази за съжаление се оказаха приблизително едни и същи и аз не научих особено много от тях, но що се касаеше до останките, оказа се, че не бих могъл да намеря по-добро място от столицата на пингвините.
Една вечер се върнахме в естансията след уморително целодневно снимане, седнахме край огъня да пием мате и чрез Мари запитах сеньор Уичи дали из тези места са живеели индиански племена. Аз формулирах много внимателно моя въпрос, защото ми бяха казали, че в жилите на Уичи тече индианска кръв и не знаех дали той се гордее с това, или не. Уичи се усмихна със своята добродушна усмивка и отвърна, че на територията на неговата естансия и около нея са живеели най-многобройните индиански племена от цяла Патагония. Всъщност, поясни той, в населения от пингвините район все още се намирали доказателства за тяхното съществуване. Попитах го нетърпеливо за какви доказателства става дума. Уичи отново се усмихна, изправи се и изчезна някъде в своята тъмна спалня. Чух как издърпа нещо изпод леглото си, след малко се върна, донесъл някаква кутия в ръце, която постави на масата. Той вдигна капака, изтърси съдържанието й върху бялата покривка и аз зяпнах от учудване.
Както вече казах, бях виждал разни останки от музеите, но нито една от тях не можеше да се сравни с тези. Уичи изтръска върху масата цяла грамада каменни изделия с всички цветове на дъгата. Пред техните багри и красота на човек просто му секваше дъхът. Тук имаше най-различни върхове за стрели от миниатюрни и нежни колкото нокъта на малкия ми пръст до големи колкото кокоше яйце. Имаше лъжици от разрязани на две морски раковини и внимателно шлифовани, дълги и издълбани каменни лопатки за изгребване на мекотели от техните черупки; остриета за копия с изострени като бръсначи върхове; топки за болеадорас, кръгли като тези за билярд, с плитки улеи по средата за ремъчетата, за които са били захванати — невероятно съвършени и човек не можеше да повярва, че такава точност в изработката е възможна без използването на съответна машина. Имаше и чисто декоративни предмети: изящно пробити раковини, служили за обици, огърлици от красиво подбрани зелени и млечни камъчета, наподобяващи нефрит, нож от тюленова кост, служил повече за украшение, отколкото за употреба. Върху него имаше несложни, но издълбани с голяма точност черти.
Седях и оглеждах възторжено предметите. Някои от върховете за стрели бяха толкова малки, че изглеждаше невероятно човек да ги издяла от камък, но като се повдигаха, на светлината се виждаха нежните нащърбвания на издялания камък. Още по-невероятно бе това, че колкото и малки да бяха остриетата на стрелите, върхът на всяко имаше назъбвания, за да се захващат по-добре за жертвата. Докато разглеждах всичките тези предмети, неочаквано ме порази тяхното оцветяване.
Читать дальше