Джералд Даръл - Шепнещата земя

Натъпкани с бренди и кафе, ние се отправихме в бледожълтата светлина на изгрева към поселището на пингвините. Пред самия нос на лендроувъра побягнаха уплашени тълпи от глупави овце и затръскаха руна. Край брега на дълго и плитко езерце от дъждовна вода, образувано в малката низина между два хълма, край което преминахме, се хранеха шест фламинго, розови като пъпки на циклама. Ние пътувахме около четвърт час, след това Уичи свърна с лендроувъра от пътеката и тръгна през тревата нагоре по склона на нисък хълм. При приближаването на върха той се обърна към мен и ми се усмихна.

— Ahora — каза той, — ahora los pinguinos 11 11 А сега, пингвините (исп.). — Бел.пр. .

Ние стигнахме върха на склона и видяхме колонията на пингвините. Пред нас вече не растяха ниски кафяви храсталаци, а се простираше истинска голяма пустиня от препечена на слънцето земя. Сърповиден хребет от бели, високи около седемдесет метра и много стръмни пясъчни дюни я отделяше от морето. В това именно пустинно място, защитено от морския вятър от разположените в полукръг дюни, пингвините бяха основали своя град. До където стигаше погледът, земята беше надупчена като от шарка от ямките на гнездата им — някои представляваха просто разрит пясък, а други бяха дълбоки повече от метър. Тези малки кратери правеха местността да прилича на участък от повърхността на луната, наблюдавана с мощен телескоп. Между тези кратери сновяха пингвини. За първи път в живота си виждах такова огромно сборище. То приличаше на море от келнери — лилипути, закрачили важно насам-натам с отпуснати от умора рамене, резултат от носените цял живот претоварени подноси. Бяха изумително много на брой и се простираха чак до хоризонта, където черно-белите им тела трепкаха в маранята. От това зрелище на човек просто се вземаше дъхът. Ние се придвижвахме бавно през храстите, докато се добрахме до самия ръб на тази гигантска восъчна пита от гнезда, спряхме и слязохме от лендроувъра.

Стояхме и наблюдавахме пингвините, а те също стояха и ни наблюдаваха с огромно уважение и интерес. Докато се навъртахме около лендроувъра, те не проявяваха никакви признаци на страх. По-голямата част от тези птици бяха, разбира се, възрастни, но във всяка една от дупките се намираше по едно или две малки, все още облечени в пухкави бебешки палтенца. Те ни оглеждаха с големите си черни, сантиментални очи и приличаха на закръгленички и срамежливи дебютанти, облечени в твърде широки за тях палта от сребърни лисици. Възрастните птици, пригладени и стегнати в черно-белите си костюми, имаха червени обици в основата на клюновете си и блестящи хищнически очи на улични амбулантни търговци. Когато пристъпвахме към тях, те се отдръпваха към своите ямки, заклащаха заканително насам-натам глави, като ги отпускаха все по-ниско и по-ниско, и започваха да ни гледат отдолу нагоре. Пристъпехме ли още по-близо, те влизаха заднешком в дупките си и изчезваха постепенно от погледа, като не преставаха даже за миг да клатят енергично глави. Малките постъпваха точно обратно. Те ни позволяваха да ги наближим на около метър и половина, след това нервите им не издържаха, те се обръщаха, гмуркаха се в дупките си и от тях остава ха да се виждат само пухкавите им задничета, и безумно размахващите им се крачета.

Шумът и кипежът в тази огромна колония отначало ни подействаха объркващо. На фона на непрестанния шепот на вятъра се чуваха писъкът на малките и силният, проточен вик на възрастните, напомнящ магарешки рев. Изправени в цял ръст, разперили широко крила и насочили клюнове към синьото небе, те ревяха радостно и възбудено. Преди всичко човек не знаеше накъде първо да обърне поглед. Непрестанното движение на възрастните и малките пингвинчета изглеждаше безредно и безцелно. После, след няколко часа пребиваване сред това огромно птиче сборище, нещата полека-лека се поизясняваха. Преди всичко се разбираше, че се движат предимно възрастните птици. Много от тях стояха до своите гнезда — ямки очевидно на пост при малките си, а между тях се движеха насам-натам също голям брой птици — едни отиваха към морето, а други се връщаха оттам. Дюните в далечината бяха като изпъстрени с лунички от малките фигурки на пингвините, които се изкачваха бавно по огромните склонове или се спускаха надолу. Това непрестанно пътешествие до морето и обратно заемаше голяма част от деня на пингвините и представлява такъв огромен подвиг, че заслужава да се опише подробно. Ден след ден в течение на трите седмици, които прекарахме сред колонията, ние наблюдавахме пингвините и ето какво ставаше: