Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Esto — казваше отново той, навеждаше се и вдигаше красив връх на стрела във формата на лист, който се намираше едва на няколко сантиметра от ръката ми. След като веднъж ми го посочваше, предметът естествено започваше да се вижда толкова ясно, че просто се чудех как съм пропуснал да го забележа. Постепенно, в течение на целия ден, ние станахме по-опитни и купчинката на нашите находки започна да нараства, но Уичи продължаваше да ме следва изправен и с лукаво задоволство по петите, докато аз пълзях старателно по дюните. Когато смятах, че съм проучил основно дадено място, той се спускаше надолу и намираше три остриета на стрели, които не зная защо, аз бях пропуснал. Това се случваше с такава монотонна последователност, че когато гърбът започна да ме наболява от умора, а очите ми се поръсиха с пясък, започнах да подозирам, че той крие остриетата в ръка като фокусник и след това се преструва, че ги е намерил, само и само да си прави смях с мене. Скоро моите несправедливи подозрения се разсеяха, защото той неочаквано се наведе напред и посочи към едно чакълесто място, из което ровех.

— Esto — каза той, наведе се напред и посочи малък жълт камък, който се подаваше от чакъла. Аз гледах камъчето и не вярвах на очите си. После го хванах внимателно с пръсти и издърпах от чакъла превъзходно жълто острие на стрела със старателно назъбен връх. То стърчеше над земята едва около шест милиметра, но въпреки това Уичи успя да го забележи.

Все пак не след дълго успях да си разчистя сметките с него. Аз се придвижвах по една пясъчна дюна към следващото чакълесто място, когато изрових с обувката си нещо блестящо бяло. Наведох се и го вдигнах. За моя най-голяма изненада установих, че държа в ръце красив наконечник за харпун, дълъг около петнадесетина сантиметра, изрязан великолепно от кост на тюлен. Извиках Уичи и когато видя какво съм намерил, очите му се разшириха от учудване. Той го пое внимателно от мен, изчисти го от пясъка, започна да го върти в ръце и радостно да се усмихва. Той обясни, че изключително рядко можело да се намери такъв наконечник. Самият той успял да намери само един, но толкова изпочупен, че просто не си заслужавало да го запази. Оттогава непрестанно, но безуспешно търсел такъв, за да попълни колекцията си.

След малко започна да се смрачава, но ние стояхме пръснати из пясъчните дюни, погълнати от работата си. Аз заобиколих една пясъчна издатина и се озовах в малка долчинка, оградена от високи дюни и украсена от няколко сухи възлести дървета. Спрях да запаля цигара и да отпочине малко гърбът ми. Небето ставаше розово и зелено, приближаваше залезът и освен лекия шепот на морето и вятъра, наоколо цареше пълен мир и спокойствие. Закрачих бавно нагоре по малката долчинка и неочаквано право пред мен забелязах слабо движение. Малък и много космат броненосец, приличащ на механична играчка, се движеше бързо по гребена на дюните, излязъл в сумрака да търси храна. Наблюдавах го, докато се скри зад дюните, и продължих пътя си. Под един храст зърнах с изненада двойка пингвини, тъй като пингвините обикновено не копаят своите ямки в толкова ситен пясък. Тази двойка бе избрала долчинката поради някоя известна само на тях причина и бе изровила кръгла дупка, в която седеше единственото им пухено пиленце. Родителите затракаха като кастанети клюнове към мен и завъртяха отдолу нагоре глави, крайно възмутени, че нарушавам тяхното усамотение. Аз ги поогледах за малко и точно тогава забелязах нещо, полускрито в купчината пясък, изхвърлен след изкопаването на тяхното гнездо. То бе гладко и бяло. Пристъпих напред и въпреки, че пингвините почти изпаднаха в истерия, разгребах пясъка с ръце. Пред мене лежеше отлично запазен череп на индианец, изровен по всяка вероятност от птиците.

Седнах на земята, сложих черепа на коляното си изпуших замислено още една цигара. Мислех си що за човек е бил този изчезнал вече от лицето на Земята индианец. Представих си го как клечи на морския бряг и дялка внимателно и майсторски малки отломки от камък, за да направи един от чудесните върхове за стрели, които потрепваха и, стържеха сега в джоба ми. Представих си го с чудесно смугло лице и черни очи, с разпиляна по раменете коса, с богат и плътно увит около тялото му плащ от кафяви кожи на гуанако, седнал изправен върху своя див неподкован кон. Гледах в празните очни кухини на черепа и изпитвах силно съжаление, че не мога никога да срещна човека, създал такива прекрасни вещи, като тези остриета за стрели. Помислих си дали да не отнеса черепа в Англия и да го поставя на почетно място в кабинета си сред останалите негови изкусни произведения. После се огледах и реших да се откажа. Небето сега бе станало бледосиньо с розови и зелени зацапани петна на облаците. Вятърът посипваше надолу пясък на малки ручейчета и те тихо съскаха. Странните, прилични на вещици храсти скърцаха приятно и мелодично. Почувствах, че индианецът няма да има нищо против да раздели мястото на своето последно поселище със съществата, населяващи земята, която някога е била негова родина — с пингвините и броненосците. Тогава изкопах дупка в пясъка, поставих черепа в нея и внимателно го зарих. Когато се изправих, тъмнината бързо се сгъсти, цялата местност като че потъна в тъга и аз изпитах много близо до себе си присъствието на отдавна изчезналите индианци. Бях почти уверен, че ако хвърля бърз поглед през рамо, ще видя на фона на оцветеното небе силуета на някой възседнал своя кон индианец. Изтръпнах и успях да се отърся от това видение, после закрачих бавно към лендроувъра.