Джералд Даръл - Шепнещата земя

Докато пресичахме полуострова, срещнахме още много други гуанако, които се движеха обикновено в групи от по три или четири, а веднъж видяхме стадо от осем животни, застанали на един хълм, ясно откроили се на фона на синьото небе. Направи ми впечатление, че стадата се срещаха по-често в средата на полуострова, отколкото по крайбрежието. Но където и да ги срещахме, те се държаха предпазливо и неспокойно, готови да побягнат при най-малкия признак за нещо необикновено, тъй като са преследвани от местните овцевъди и от горчив опит знаят, че няма смисъл да се излагат на излишни рискове.

Късно следобед наближихме Пунта дел Норте, разположен на източния бряг на полуострова, и пътят постепенно се превърна в две едва забележими следи от колела; те се провираха и криволичеха така неопределено между храсталаците, та по едно време помислих, че няма да ни отведат никъде. Тъкмо си мислех, че наистина сме объркали пътя, и забелязах някъде пред нас малка бяла естансия с плътно затворени прозорци, а от лявата й страна голям навес за сено или галпон, както го наричат тук. Знаех, че галпонът обикновено е центърът на дейността във всяка естансия, затова приближих до него и спрях. Отнякъде начаса изникнаха три големи тлъсти, кучета и ни залаяха силно, след това явно сметнаха, че са си изпълнили дълга и се заеха с очарователната задача да подмокрят колелата на лендроувъра. Изпод навеса излязоха трима пеони — изпечени от слънцето, слаби и с недодялан вид, но с широки и приветливи усмивки на лицата. Те очевидно ни се зарадваха, тъй като из тези места чужденци се срещат много рядко. Пеоните настояха да влезем вътре, донесоха ни столове и само за половин час заклаха овца и приготвиха асадо, докато ние през това време седяхме, пиехме вино и им разказвахме защо сме пристигнали.

Пеоните останаха възхитени от това, че съм преминал такъв дълъг път от Англия, само и само да ловя и да снимам бичос и без съмнение допуснаха, че не съм съвсем с всичкия си, но доброто възпитание не им позволи да ми го кажат. По въпроса за морските слонове и южните тюлени те ни съобщиха доста сведения и ни помогнаха много. Казаха, че морските слонове имали вече малки и ги отглеждали. Това означавало, че сега не може да се намерят близо до тюлените, т.е. на определени места по брега, които им служели за родилни домове. Сега плували нагоре-надолу покрай брега в зависимост от настроението, в което се намирали, и трудно се откривали, но имали две-три любими места, където можело да се намерят. Тези любими техни места носят прелестното наименование елефантерии. Пеоните ни показаха елефантериите на картата, както и местата на най-големите колонии от южни тюлени. Казаха ни, че тюлените можело да се намерят лесно, тъй като малките им все още били с тях и следователно се трупали по брега, така че човек лесно можел да се добере до тях. Освен това, продължиха пеоните, близо до колонията на южните тюлени имало удобно място за лагеруване — равно тревисто място, заобиколено от ниски възвишения, които го защитавали от вятъра. Ободрени от тези сведения, ние пихме още по едно вино, унищожихме големи количества от печената овца, после се качихме отново в лендроувъра и тръгнахме да търсим мястото за лагеруване.

Намерихме го без особено много трудности и то се оказа точно такова, каквото го описаха пеоните малка равна полянка, обрасла с жилава трева, тук-там осеяна с малки, изкривени и изсъхнали храсталаци. От трите страни я защитаваше извита верига от ниски хълмове с жълти храсти, а от четвъртата висока грамада чакъл, която я отделяше от морето. Това все пак представляваше някакво убежище за нас, но дори и тук откъм морето подухваше силен и постоянен вятър, който привечер ставаше много студен. Решихме трите жени от нашата компания да спят вътре в лендроувъра, а аз под него. След това изкопахме дупка, събрахме сухи клонки от храсти и запалихме огън да сварим чай. Налагаше се да бъдем особено внимателни с огъня, защото ни заобикаляха километри сухи храсталаци. При невнимание силният вятър можеше да вдигне целия огън във въздуха и да го захвърли върху храстите. Косата ми настръхваше от ужас, когато си помислех какъв огромен пожар можеше да избухне.

Слънцето залезе в истинско обкръжение от розови, алени и черни облаци и падна кратък зелен сумрак. После се стъмни, изгря огромна жълта луна и погледна надолу към нас как сме насядали около огъня с всички дрехи, които можехме да навлечем отгоре си, защото вятърът започна вече да хапе. След малко с много мърморене и спорове, коя къде да пъхне краката си, жените се вмъкнаха в лендроувъра, а аз затрупах огъня с пръст, взех трите си одеяла и се настаних на земята под задния мост на колата. Независимо от това, че си бях сложил три пуловера, два чифта панталони, палто, вълнена шапка и се бях увил в три одеяла, пак ми беше студено. Като треперех от студ, си мислех в полусън, че на другия ден трябва да преразгледаме споразумението за спане.