Джералд Даръл - Шепнещата земя

Събудих се точно преди разсъмване, в тишината на полумрака, когато дори шумът на морето изглеждаше приглушен. Вятърът бе променил посоката си през нощта и колелата на лендроувъра сега не ме предпазваха ни най-малко от него. На фона на синьо-зеленото преди изгрева небе се открояваха черните силуети на хълмовете и не се чуваше никакъв шум, освен шепота на вятъра и слабият тътен на прибоя. Аз лежах разтреперан от студ в своя пашкул от дрехи и одеяла и размишлявах дали да стана, да запаля огъня и да направя чай или да остана така.

Колкото и да ми бе студено под одеялата, все пак бе с няколко градуса по-топло, отколкото отвън, където трябваше да събирам и клонки от храсти. Реших да остана на мястото си. Тъкмо се мъчех да бръкна в джоба на палтото си, където държах цигарите, без да позволя на вятъра да проникне в моя пашкул, неочаквано разбрах, че имаме гост.

Пред мен стоеше гуанако, изникнало като по някакъв вълшебен начин направо от небитието. Животното стоеше съвсем тихо на десетина метра от мен, оглеждаше ме учудено и неприязнено, и мърдаше напред-назад красивите си уши. То извърна глава, подуши въздуха и аз видях профила му на фона на небето. По лицето си носеше надменното изражение на своята раса — едва забележимото аристократично презрение, като че знаеше, че последните три нощи спях, без да си свалям дрехите. Гуанако повдигна грациозно предния си крак и ме огледа внимателно. Не зная дали вятърът в този момент не донесе до него миризмата ми, но то изведнъж се вцепени, замисли се за миг и се оригна.

Това не беше случайно оригване, малко отстъпление от добрите маниери, което от време на време сме склонни да допускаме всички. Това беше предварително обмислено, силно и продължително оригване, в което то вложи чисто източен жар. Гуанако замлъкна за миг, погледна ме, за да се увери, че оценката му за мен ме е накарала да осъзная своето нищожество, обърна се и изчезна така внезапно, както се и появи, и аз чух само слабото, шумолене на храстите под краката му. Почаках известно време, изпълнен с надежда, че ще се върне, но гуанако очевидно бе тръгнало по някаква своя работа. Тогава запалих цигара, лежах и пушех, разтреперан от студ, докато не изгря слънцето.

След като закусихме и дойдохме малко на себе си, ние откачихме ремаркето, извадихме цялата си екипировка от лендроувъра, струпахме я на земята и я завихме с брезент. След това проверихме снимачната апаратура, приготвихме сандвичи и кафе, и тръгнахме да търсим южните тюлени. Пеоните ни казаха, че ако се движим около половин миля по пътя, а след това свърнем встрани от него по посока на морето, ще открием много лесно колонията. Те, разбира се, не ни казаха, че движението с кола направо през местността представлява огромно психическо и физическо напрежение, тъй като земята бе изровена и осеяна с дупки по възможно най-невероятен начин. Повечето от тези смъртоносни капани се скриваха от храстите, и човек попадаше в тях, преди да ги е видял. Храстите драскаха отвън по лендроувъра и издаваха пронизителни звуци, напомнящи истеричния смях на луд човек. Накрая реших, че докато не сме счупили ресор или спукали гума, по-добре е да продължим напред пешком. Когато намерихме що-годе равно място, аз спрях лендроувъра и ние излязохме от него. Веднага ми направи впечатление странният шум, наподобяващ далечния лудешки рев на футболни запалянковци. Закрачихме, потънали до кръста в златистите храсти, докато стигнахме до края на малка скала и точно там, на чакълестия морски бряг, в самата пяна на прибоя пред нас лежеше колонията на южните тюлени.

Когато достигнахме това удобно за наблюдение място, шумът, който издаваха животните, просто ни порази. Рев, мучене, бълбукане и кашлица — едно непрестанно кипене на звуци, като че клокочеше огромен казан с каша. Колонията наброяваше около седемстотин тюлена, разположени покрай брега в редица от по десет — дванадесет животни, толкова близо прилепени едно до друго, че когато се мърдаха и преместваха на слънцето от едно място на друго, те проблясваха в златисто и приличаха на разбунен кошер пчели. Забравил напълно за кинокамерата, аз приседнах на крайчеца на скалата и вперих очарован поглед в чудесната колекция животни.

Както и при колонията пингвини, това непрестанно движение, тази бъркотия и шум отначало ни смутиха. Очите ни шареха непрестанно нагоре-надолу из огромната и движеща се животинска маса в усилията да уловят и проследят всяко движение, докато главите ни се замайваха. След един час обаче, когато първото смущение от близката гледка на такава внушителна маса животни попремина до известна степен, ние установихме, че все пак можем да се концентрираме.