Джералд Даръл - Шепнещата земя

Аз все още не съм споменавал нищо за малките на южните тюлени, важна и забавна съставна частна колонията. Те наброяваха стотици, непрестанно се пъхаха като оживели мастилени петна през масата на спящите, любещите се и биещите се възрастни. Заспиваха върху чакъла в най-необикновени и непринудени пози и приличаха на надуваеми гумени играчки, от които внезапно въздухът е изпуснат наполовина. Някое от тях неочаквано се събуждаше, откриваше, че майка му не е наблизо, повдигаше се на своите перки и тръгваше самоуверено по брега със същите странни движения на възрастните, наподобяващи румба. Като стъпваше решително по чакъла с перките си, малкото спираше на всеки няколко метра, отваряше розовата си уста и започваше да блее жално като агънце. След като изминаваше известно разстояние в търсене на своите родители, неговото любопитство и сили го напускаха, то изблейваше отчаяно още един път, после се пльосваше по корем и почти в същия миг потъваше в дълбок и ободрителен сън.

За някои от малките в колонията съществуваха нещо като детски ясли, защото на равни места се срещаха групи от по десет — дванадесет новородени, които приличаха на купища каменни въглища с необикновена форма. При тях най-често стоеше млад мъжки или двойка женски, които спяха наблизо и очевидно отговаряха за яслите, тъй като ако някое от малките излезеше извън наблюдаваната зона около яслите, някой от възрастните се надигаше, спускаше се подире му с извиващо се тяло, хващаше го с голямата си уста, разтърсваше го здравата и го хвърляше отново в яслите. Колкото и внимателно да наблюдавах, не успях да реша напълно дали тези групи от малки животни бяха потомство на едно семейство южни тюлени, или тук са събрани малките на няколко семейства. Ако бяха от няколко семейства, тогава тези групи действително представляваха своеобразни ясли или детски градини, в които родителите оставяха малките си, когато отиваха да се къпят в морето или да се хранят. На мен ми се искаше да заснема, поведението на малките през деня, но за тази цел трябваше да подбера едно малко, а това се оказа трудно, понеже всички бяха еднакви по ръст и цвят. Тъкмо когато започнах да се отчайвам, видях едно малко, което лесно се отличаваше от другите. Явно родено по-късно от останалите, то бе два пъти по-малко от тях, но онова, което не му достигаше в килограми, си го набавяше със своята решителност и ярка индивидуалност.

Когато забелязах за първи път Осуалд (ние така го нарекохме), той дебнеше много съсредоточено една паднала върху чакъла дълга лента от блестящо зелено водорасло, която вероятно му приличаше на някаква огромна морска змия, заплашваща цялата колония. Осуалд се затътри към водораслото с размътени очи и се спря на около метър от него, за да подуши въздуха. Лек ветрец размърда края на водораслото и при тази очевидна заплаха, Осуалд се обърна и побягна с максималната скорост, с която го придвижваха перките му. Той спря на безопасно разстояние и се огледа през рамо, но вятърът утихна и водораслото лежеше неподвижно. Той отново внимателно го приближи, спря на около два метра и отново задуши. Изпънал малкото си тлъсто и разтреперано телце, той бе готов да побегне при най-слабото движение на водораслото. То обаче продължаваше да лежи неподвижно на слънцето, блеснало като лента от нефрит. Осуалд приближи бавно и внимателно, създавайки дори впечатление, че той стъпва на пръсти на огромните си плоски перки и притайва дъх в случай, че стане някоя неприятност. Въпреки всичко водораслото продължаваше да стои неподвижно. Окуражен от това излагане на опасност, Осуалд реши, че негов дълг е да спаси колонията от този очевидно опасен враг, който можеше да завари всички неподготвени. Той завъртя смешно задничето си насам-натам така, че задните му перки се забиха здраво в чакъла и се хвърли към водораслото. Препълнен от въодушевление, той пропусна целта си и падна по очи върху чакъла, но все пак успя да хване здраво в уста голяма част от морското водорасло. Изправи се с доволен вид, че с първото захапване е обезвредил напълно неприятеля, а морското водорасло висеше от двете страни на устата му като зелени мустаци. Осуалд разтърси глава от една на друга страна и развя водораслото, а след това се затътри с перките си и се втурна по брега, повлякъл от двете страни на тялото си морското водорасло, като продължаваше от време на време да разтърсва енергично глава, сякаш искаше да се увери, че жертвата му наистина е мъртва. Той си игра така с водораслото в продължение на четвърт час, докато от него останаха само няколко разкъсани парченца. След това Осуалд се хвърли изнемощял върху пясъка и потъна в дълбок сън с парченца морско водорасло, омотани като пояс около коремчето му.