Джералд Даръл - Шепнещата земя

Слънцето по това време залязваше в розови, зелени и златисти тонове и ние се връщахме в лагера, прикляквахме разтреперани от студ край огъня, а постоянно духащият студен нощен вятър донасяше от далечината до ушите ни крясъците на южните тюлени, които ръмжаха, ревяха и пляскаха в черната ледена вода край опустелия морски бряг.

След като прекарахме десет дни в снимане на южните тюлени, реших, че настъпи време да напуснем тези красиви животни. Налагаше се да продължим по-нататък и да се опитаме да открием морските слонове, преди да са напуснали полуострова и да са се преместили на юг. Ето защо в следващите четири дни пребродихме полуострова надлъж и нашир в търсене на елефантериите. Видяхме най-различни диви животни, но от морските слонове нямаше и следа.

Изобилието на животни, които видях на полуостров Валдес, ме порази и зарадва. Трудно можеше да се повярва, че на няколко мили отвъд провлака се ширеха стотици мили обрасла с храсталаци страна, през която преминахме, без да зърнем нито едно живо същество, докато тук на полуострова кипеше толкова активен живот. Също като че полуостровът и неговият тесен провлак представляваха задънена уличка, в която са се наблъскали всичките диви животни на Чубут, от която не можех да се измъкна и аз. Искаше ми се аржентинското правителство да превърне целия полуостров в резерват, за което той като че бе предопределен от самата природа. Преди всичко тук съществуваше великолепен подбор от фауната на Патагония, концентрирана в неголям район и достъпна за разглеждане. На второ място целият район можеше лесно и ефикасно да се контролира чрез тесния провлак, който го съединяваше с континента; един пропускателен пункт на провлака можеше да упражни щателен контрол върху всички хора, които влизат и излизат от района, и да се следи за всякакъв вид „спортисти“ (каквито съществуват във всички страни на света), забавляващи се, като преследват гуанако с бързи коли или обстрелват мъжките южни тюлени с едри сачми. Полуостровът е разделен на няколко големи овцевъдни естансии, но това според мене не е от особено голямо значение. Вярно, че гуанако и лисицата се преследват и убиват от обитателите на естансиите: гуанако затова, че унищожава пашата и овцете остават гладни, а лисицата затова, че е много едра и може да краде агнета и пилета. Въпреки това по време на нашето посещение тези две животни се срещаха твърде често. Ако овцевъдите се държат разумно, според мен може да се поддържа някакво равновесие между домашните и дивите животни. Обявеше ли се още сега полуостровът за резерват, в последствие, когато Южна Америка се развие още повече (което е неизбежно) и удобните пътища направят този полуостров по-лесно достъпен, тогава той ще привлича много туристи и ще носи значителен доход.

Докато търсехме елефантериите, ние пропътувахме голяма част от полуострова и най-често срещаната птица без съмнение беше мартинета. Това е малка тлъста птица с форма на яребица, голяма колкото банкивска кокошка. Има кафява перушина с богата палитра от есенни тонове, изпъстрена със златисти, жълти и кремави петънца и ресни, образуващи сложна и красива плетеница. На бледокремавата й глава се открояват ярко две черни ивици — едната, идваща от ъгъла на окото до шията, а другата от края на клюна също до шията. Върху главата й расте гребен от тъмни пера, извит като полумесец. Има големи тъмни очи и прилича на безобидна истеричка.

Навсякъде край изровените пътища се виждаха мартинети, събрани на малки групи от пет или десет. Смешно питомни, те заставаха по средата на пътя, наблюдаваха с широко отворени очи приближаването на лендроувъра, поклащаха глави така, че техните глупави качулчета трептяха и се развяваха и хич не им идваше на ум да се дръпнат, докато се принуждавах да намаля хода и да натисна на няколко метра от тях клаксона. Едва сега те изпъваха вратове, навеждаха глави, като че търсеха нещо изгубено и се пъхаха бързо в храстите. Мартинети не обичат да летят и за да ги накарам да сторят това, трябваше да ги преследваме дълго из храстите. Едва когато почувстваха, че сме се приближили твърде много, те се издигаха стремително, изпълнени с отчаяние, към небето. Летяха някак странно и трудно, като птици, които никога не са се учили да използват както трябва крилата си. Размахваха безумно четири-пет пъти крила, след това политаха, докато тлъстите им тела почти докосваха земята, отново размахваха няколко пъти крила като луди и пак се вееха още по-нататък. По време на полета поривът на вятъра в перушината им изтръгваше странни ридаещи нотки, които се извисяваха и снижаваха като звук на флейта, докато те размахваха крила и се рееха във въздуха. Тяхното пристрастие да стоят по средата на пътя според мен се дължеше на факта, че единствено върху гола земя те можеха да майсторят дупки, в които да правят прашните си бани. На много места из червената пръст те бяха изкопали доста дълбоки ямки и човек можеше да види как три-четири от тях чакаха търпеливо своя ред, докато някой член от ятото се търкаляше, риташе с крака в „банята“ и пърхаше с крила, с които хвърляше върху тялото си прах.