Джералд Даръл - Шепнещата земя

Тези мили и малко глупави птици гнездят; разбира се, по земята и според мен те самите, яйцата и малките им съставляват съществена част от храната на хищните бозайници, особено на степните лисици — най-често срещаните в тази област хищници. Това са сиви и изящни зверчета с невероятно тънки и крехки на вид крака. Те като че ходеха на лов денем и нощем, и се срещаха обикновено по двойки. Лисиците пресичаха внезапно пътя пред автомобила, пухкавите им опашки се извиваха зад тях като кълбо сив пушек и когато преминаваха на другата страна, спираха, присядаха на задни крака и дяволито ни поглеждаха.

На едно от местата, където си бяхме устроили лагер, ни посетиха двойка от тези дребни лисици, нещо, което дотогава си бяха позволили само гуанако. Беше около пет часа сутринта и от моето легло под задния мост на лендроувъра наблюдавах как небето позеленяваше преди изгрева. Както обикновено, аз се мъчех да събера кураж да напусна топлинката на одеялата и да запаля огъня, за да приготвя закуската. Изведнъж от заобикалящите ни жълти храсти неочаквано и тихо като привидения се появиха две лисици. Те приближиха предпазливо лагера със заговорническия вид на ученици, решили да оберат чужда овощна градина и спираха често да подушат духащия преди изгрева вятър. За щастие в този момент никой не хъркаше. Мога писмено да заявя, че няма нищо по-ефектно за сплашване на диви животни, отколкото три жени, захъркали в различни тоналности отзад в лендроувъра.

След като обиколиха лагера, без да открият нещо подозрително, те се окуражиха. Лисиците приближиха пепелта на огнището, подушиха го и се разкихаха силно, от което взаимно се изплашиха. Когато се отърсиха от уплахата, те продължиха своето проучване, откриха една празна консервна кутия от сардини и след кратка препирня я облизаха, докато тенекията лъсна. Следващото им откритие беше голямо руло розова тоалетна хартия, един от малкото луксове в нашата екипировка. След като се убедиха, че не е за ядене, те откриха, че ако се удари бързо с лапа, рулото се размотава по най-удивителен начин. В следващите десет минути те танцуваха и се въртяха на тънките си крачета, подмятаха тоалетната хартия насам-натам, от време на време хващаха с уста дълги парчета от нея, подскачаха във въздуха и падаха на земята с увити по вратовете и краката книжни ленти. Те играеха толкова безшумно и толкова грациозно, че изпитвах истинско удоволствие да ги наблюдавам. Подвижните им тела се открояваха ярко на фона на зеленото небе, обсипаните с жълти цветове храсти и розовата тоалетна хартия. Цялата лагерна площадка придоби весел карнавален вид, когато някой от лендроувъра се прозя силно. Лисиците замръзнаха моментално на местата си, като от устата на едната от тях висеше парче хартия. Прозявката се повтори и лисиците изчезнаха така безшумно, както се и появиха, като оставиха след себе си за спомен около четиридесет метра развята на вятъра розова хартия.

Друго животно, което виждахме много често, беше дарвиновото нанду — южноамериканският двойник на африканския щраус. Тези птици са по-дребни от северноаржентинското нанду, имат по-нежни тела и са по-светлосиви на цвят. Те се струпваха обикновено на малки групи от по пет или шест и ние неведнъж ги виждахме как се движат из храсталаците заедно с гуанако. Според мен една от най-красивите гледки, която наблюдавахме на полуострова, беше стадо от шест гуанако с три грациозни светлокафяви малки, тръгнали в бавен тръс през златистите храсти в компанията на четири дарвинови нанду, зад чиито огромни крака ситнеха дванадесет малки, всяко едно покрито с раирана перушина, същински малки тлъсти оси. Докато малките нанду се държаха много мирно и послушно, като ученички, тръгнали по двойки на разходка, малките гуанако буйстваха и немирстваха, припкаха около възрастните и правеха възбудени, рисковани и объркани скокове. Едно от тях подскочи и се блъсна във възрастно гуанако, но получи за наказание такъв силен удар в стомаха, че веднага се усмири и побягна спокойно след майка си.

Ако не се обезпокояват, нанду бягат по много царствен начин. От време на време ние се натъквахме на тях с колата и те моментално изпадаха в паника. Вместо да свърнат в шубраците, те хукваха безредно по пътя с лекотата и грацията на професионални футболисти. Колкото повече ги настигаше лендроувърът, толкова по-бързо бягаха те, привели към земята дългите си шии и вдигнали толкова високо стъпала, че почти докосваха онова, което можеше да се вземе за брада. Аз гоних по този начин едно нанду само на около два метра пред капака на лендроувъра в продължение на половин миля със скорост от четиридесет до петдесет километра в час. В края на краищата, когато ги преследват по този начин, на тях изведнъж им идва на ум, че могат да намерят убежище в храстите. Тогава неочаквано увеличават скоростта си, разперват красиво светлите си крила, отбиват се от пътя с грацията на балерина и изчезват с подскоци в далечината.