Джералд Даръл - Шепнещата земя

Тези нанду подобно на обикновените нанду от север си строят обществени гнезда, т.е. Няколко женски снасят яйцата си в едно и също гнездо. Това гнездо, в което могат да се открият до петдесет яйца, представлява обикновена дупка в земята, оградена със суха трева или няколко клонки. Както и при обикновените нанду, мъжкото дарвиново нанду полага много труд при мътенето на яйцата и отглеждането на малките след тяхното излюпване. Току-що снесените яйца имат ярко полирана повърхност и красив зелен цвят, но обърнатата към слънцето страна скоро избелява, покрива се с бледи зеленикави петна, после става жълтеникава, бледосиня и накрая побелява. Дарвиновото нанду е толкова плодовито, че неговите яйца, а до голяма степен и неговите малки са съществена част от храната на хищниците от полуострова.

Друго обикновено животно, което срещахме често из пътищата, беше пинхе, или косматият броненосец. Ние срещахме космати броненосци и денем, и нощем, но предимно привечер, в лъчите на залязващото слънце, когато притичваха насам-натам по пътя, душеха енергично и наподобяваха странни механични играчки, защото малките им крачка се движеха толкова бързо, че изглеждаха като мъглявина под броните им. Обрасли са с гъсти, дълги и груби бели косми, но не смятам, че те ги предпазват зимно време от студа. Предполагам, че през зимата спят зимен сън, тъй като по замръзналата на около метър дълбочина земя няма абсолютно нищо за ядене. Всички заловени от нас броненосци имаха дебел слой тлъстина под кожата и бледорозовите им и много набръчкани стомахчета бяха винаги препълнени с храна. Основното им ядене се състои от бръмбари, техните ларви, малките и яйцата на гнездящите по земята птици, като мартинета, макар и понякога неочаквано да им се усмихнеше щастието под формата на умряла овца или гуанако. Често се виждаха да тичат непосредствено до прибоя — на самия морски бряг. Тогава ми приличаха на малки, закръглени полковници, вдъхващи животворен озон на плажа в Борнмът, макар и от време на време да разрушаваха илюзията, защото спираха и закусваха леко с някой умрял рак, нещо, което по мои наблюдения, не е правил нито един полковник.

Да се наблюдават всички тези диви животни беше без съмнение прекрасно, но това не ни приближаваше ни най-малко към нашата цел — леговището на морските слонове. Ние обходихме безуспешно голяма част от морския бряг и аз започнах да си мисля, че сме закъснели и че морските слонове вече плуват на юг към Огнена земя и Фолкландските острови. Бях загубил всякаква надежда, когато открихме една елефантерия, за която никой не ни беше казал нищо. Това стана по щастлива случайност. Вървяхме по една доста висока скала, като на всяка четвърт миля спирахме да огледаме дали по разположения под нас бряг няма признаци на живот. Не след дълго заобиколихме малък нос и попаднахме в залив, брегът на който се намираше в подножието на скалата и беше осеян с огромни заоблени камъни. Някои от камъните бяха толкова големи, че от мястото, на което се намирахме, не виждахме нищо зад тях. След като се огледахме наоколо, открихме изровена пътека и се спуснахме по нея до брега, за да разберем какво има там.

Брегът беше покрит с блестящ пъстър чакъл. Всяко отделно камъче беше така излъскано от морето, че просто искреше на лъчите на залязващото слънце. Надолу по брега безразборно се трупаха огромните сиви и бежови камъни, някои от тях с размери на къща. Под въздействието на вятъра и морето някои от тях бяха силно проядени и придобили най-фантастични форми, така че ние с труд се изкачвахме по тях под тежестта на камерите и екипировката. Преминахме известно разстояние по камъните и почувствахме, че сме изгладнели. Избрахме си удобен камък, превърнат от природата в естествена пейка, седнахме и извадихме храната и виното. Чувствах пълна увереност, че на няколко мили наоколо няма и помен от морски слонове, затова бях напълно потиснат и ядосан на себе си, че изгубих толкова много време с южните тюлени.

— Може пък утре да открием нещо — успокояваше ме Джеки и ми подаде сандвич, три четвърти от който се състоеше от полепнала по него патагонска земя.

— Не — отвърнах аз и приех неприязнено тази нейна подкрепа, защото не желаех никой да ме утешава. — Заминали са вече на юг. Имат си малки и са заминали. Ако не бях изгубил толкова много време с тези проклети тюлени, може би щяхме да ги открием.

— Сам си виновен за това — отвърна убедително Джеки. — През цялото време ти казвах, че направи предостатъчно снимки на южните тюлени, но ти все настояваше да останем поне още един ден.