Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Страхувах се от самолета, с който пристигнах — казах аз, — но това е чисто самоубийство. Тези релси не биха могли да се нарекат дори железопътна линия, така са се огънали, че ми приличат на две пияни змии.

— Досега у нас не е имало никакви произшествия — заяви Чарлз и аз трябваше да се задоволя с тази ободряваща вест.

Когато се появи, влакът се оказа толкова невероятен, че всички мисли за лошото състояние на трасето изхвръкнаха от главата ми. Дървените му вагони приличаха на онези, които виждахме по старите филми за Дивия Запад. Особено забележителен обаче беше локомотивът. Очевидно много стар и отново взет от реквизита на филмите за Дивия Запад, той имаше отпред гигантска скара за предпазване от животни. Някой недоволник от неговия архаичен вид бе решил малко да го поосвежи, затова му бяха придали аеродинамична форма с няколко метални листа, боядисани с широки оранжеви, жълти и червени ивици. Меко казано, това беше най-веселият локомотив, който някога бях виждал; също като че пристигаше от карнавал. Той се зададе към нас с величествената скорост от двадесет мили в час. Зелената растителност скриваше сполучливо релсите и изглеждаше, че влакът се движи направо по земята. Навлезе с грохот в гарата, заскърца остро със спирачките си и избълва гордо огромен облак черен дим, който обгърна плътно всички ни. Ние с Луна наблъскахме на бърза ръка клетките с животните във фургона, заехме места на дървените седалки в съседния вагон и влакът дръпна няколко пъти, разтърси се и потегли.

През по-голямата част от пътя шосето се виеше успоредно на железопътната линия, отделено от нея чрез обрасла с храсти тревна ивица и ниска ограда от бодлива тел. Чарлз, Хелмут и Една се движеха успоредно с нас с колата и ни обсипваха с оскърбления и насмешки, заканваха ни се с юмруци и обвиняваха Луна и мен в безброй много прегрешения. Отначало останалите пътници се озадачиха много, но после, когато разбраха, че се шегувахме, се включиха с желание в играта и ни подсказваха най-различни ругателства, които ние крещяхме в отговор. Когато Хелмут обвини Луна, че имал сладък глас като на магаре, страдащо от ларингит, Луна го замери от прозореца на влака с портокал, който префуча на косъм от главата на Хелмут. Скоро целият влак се присъедини към нашето детско, но приятно забавление. На всяка от безбройните малки гари, на които спирахме, „тъпаците“ от колата задминаваха влака и ми връчваха огромен букет увехнали цветя, а в отговор аз произнасях от прозореца на влака дълга и страстна реч на новогръцки език и заинтригувах до крайна степен онези пътници, които току-що се качваха и очевидно ме вземаха за държавен деятел, пристигнал на официално посещение в тяхната страна. И така ние се забавлявахме великолепно, докато пристигнахме в града, където щяхме да се прехвърлим на другия влак. Струпахме внимателно сбирката на перона, поставихме до нея един носач да не позволява на зяпачите да дразнят животните и отидохме да похапнем, защото преди тръгването на влака за Буенос Айрес имахме няколко часа на разположение.

Когато се върнахме на гарата, вече падаше мрак и след малко буеносайреският влак пристигна с пъхтене и грохот, обвит във внушителен облак от искри и пара. Локомотивът обаче беше съвсем обикновен и не приличаше ни най-малко на живописния залитащ дракон, който ни докара с такова достойнство от Калилегуа. Хелмут, Луна и аз наредихме внимателно клетките с животните в заетия от мен вагон, който се оказа много по-малък, отколкото предполагах. Междувременно Чарлз намери спалното ми място и внесе вътре моите вещи. В купето щяхме да бъдем четирима души, но нито един от тях не се появяваше и аз оставах с надеждата, че ще бъдат интересни хора. След това, когато нямаше вече какво повече да върша, аз седнах на стъпалото на вагона, а приятелите ми се наредиха пред мен. Една бръкна в чантата си и извади нещо, което блесна на слабите светлини на гарата. Бутилка джин!

— Прощален подарък — каза тя и лукаво ми се усмихна. — Не можах да се примиря с мисълта, че ще пътуваш такъв дълъг път без храна.

— Хелмут — казах аз, след като изпратих Луна за тоник и чаши, — имаш жена за милиони!

— Може би — отвърна мрачно Хелмут, — но тя върши всичко това само заради тебе, Джери. Когато аз заминавам някъде, не ми дава джин. Чисто и просто казва, че много съм пиел.

Застанали на перона, ние вдигнахме наздравица за здравето на всички ни. Не успял още да си допия чашата, се раздаде свирката на кондуктора и влакът потегли. Хванали чашите в ръце, моите приятели се затичаха край влака и ми стискаха ръцете, а когато целунах Една за сбогом, едва не паднах от влака. Влакът набираше скорост. Аз гледах как моите приятели стоят с вдигнати чаши за прощален тост под мъждивите светлини на перона, докато не се скриха от погледа ми, после тръгнах унило към купето с остатъка джин в бутилката.