Джералд Даръл - Шепнещата земя

За да изразходваме по-икономично бързо стопяващия ни се запас от парични средства, двама наши приятели от Буенос Айрес предложиха на Софи и на мен да отседнем в техните жилища, за да спестим поне хотела. И така Софи се настани удобно в апартамента на Блонди Мейтлънд-Хериът, а аз заех походното легло в квартирата на Дейвид Джоунз. В момента, когато открих заболяването на Хуанита, с мен беше и Дейвид. Аз завих прасенцето в палтото си и се замислих трескаво. Животното се нуждаеше от колкото се може повече топлина. Знаех, че нямаше откъде да му я доставим в огромния ламаринен склад, дори да запалехме огън като големия лондонски пожар. У Блонди вече се намираше един мой болен папагал, който дъвчеше замислено тапетите в банята на нейния красиво подреден апартамент и аз чувствах, че нашите приятелски отношения ще отидат твърде далеч, ако я помоля да приюти и едно диво прасе. Дейвид се върна тичешком от лендроувъра, откъдето донесе едно одеяло да завием прасето. В едната си ръка стискаше бутилка пълна до половината с бренди.

— Това не може ли да й помогне? — попита той, докато завивах Хуанита в одеялото.

— Ще й помогне, при това великолепно. Моля те, загрей малко мляко на спиртника и налей в него една лъжичка бренди.

Докато Дейвид вършеше това, Хуанита кашляше тревожна в своя пашкул от моето палто и одеялото. Накрая млякото и брендито бяха готови и аз с голям труд успях да й налея две супени лъжици в гърлото, докато тя лежеше почти в безсъзнание.

— Какво друго можем да направим? — запита, изпълнен с надежда Дейвид, привързал се като мен изключително много към малкото прасенце.

— Нуждае се от огромна инжекция пеницилин и колкото се може повече топлина и чист въздух.

Погледнах го, изпълнен с надежда.

— Да я заведем у дома — предложи, както очаквах, Дейвид. Ние не изгубихме нито минута време. Лендроувърът се понесе с бясна скорост по блесналите от дъжда улици и истинско чудо е, че се добрахме живи и здрави до апартамента. Докато бързах нагоре по стълбите с Хуанита, Дейвид изтича до Блонди, понеже Софи държеше при себе си аптечката с пеницилина и спринцовките.

Поставих окончателно изгубилата съзнание Хуанита върху дивана на Дейвид и макар апартаментът да се отопляваше с парно отопление, включих и електрическа печка, после отворих няколко прозореца, но така, че да не става течение. Дейвид се върна за невероятно кратко време, после изварихме бързо спринцовката и аз направих на Хуанита най-голямата доза пеницилин, на която се осмелих. Тя можеше или да я усмърти, или да я излекува, защото никога преди това не бях инжектирал диви прасета с пеницилин и не знаех дали въобще го понасят. След това седнахме и чакахме около един час. В края на краищата се убедих, че дишането й малко се подобри, макар да продължаваше да е в безсъзнание, но разбрах, че ще мине дълго време, преди да се оправи напълно.

— Слушай — обърна се Дейвид към мене, докато за кой ли път преслушвах гръдния кош на Хуанита, — нима й помагаме, като седим и я наблюдаваме?

— Не — отвърнах неохотно аз. — Смятам, че в продължение на три-четири часа няма да настъпят никакви промени. В момента се чувства по-добре, но като че ли и брендито малко й помогна.

— Е, добре — произнесе делово Дейвид. — Да отидем да хапнем нещо при Оли. Не зная ти как се чувстваш, но аз съм гладен. Необходим ни е около три четвърти час.

— Добре — отвърнах аз с не особено голямо желание. — Прав си.

Когато се убедихме, че на Хуанита е удобно и електрическата печка няма да подпали одеялата й, ние отидохме в „Мюзик бара“ на Оли на улица „Мейо“ 25 — улица, успоредна на стария бряг на Буенос Айрес. Тази улица е оградена от двете страни от малки заведения с най-възхитителни наименования „Мое желание“, „Къщата на тъжните красавици“, а някои и по-мистериозни, като „Ужасите на Джо“.

На тази улица не се срещаха порядъчни хора, но аз отдавна престанах да се вълнувам от понятия като порядъчност. С различни приятели бяхме посетили повечето от тези малки, полутъмни и опушени барове, където за колосални суми пиехме мънички чашки с някакво питие и наблюдавахме как „домакините“ се занимават със своя прастар занаят. От всички тези барове най-много ни харесваше „Мюзик бара“ на Оли, където винаги си правехме срещите. При Оли ни харесваше поради много причини. Първо, заради самия Оли с набръчкано като орехова черупка лице и неговата жена. Второ, Оли не само наливаше полагаемото се количество в чашите, но често си пийваше и с нас. Трето, неговият бар беше добре осветен и човек виждаше лицата на своите събеседници. В останалите барове трябваше да се превърнеш в прилеп или кукумявка, за да виждаш, както трябва. Четвърто, на неговите „домакини“ не беше позволено да безпокоят постоянно посетителите и да ги карат да им купуват питиета и, пето, тук имаше двама музиканти, брат и сестра, които пееха и прекрасно свиреха с китара. Накрая, което може би е и най-важното, аз видях как „домакините“ вечерно време след приключване на работа целуваха нежно за довиждане Оли и неговата жена, като че им бяха родители.