Джералд Даръл - Шепнещата земя

Така в определения ден два камиона с екипировката и клетките пристигнаха на пристанището, следвани от лендроувъра, и започна дългата и уморителна работа по натоварването на животните и подреждането на клетките. Това винаги е съпроводено с хабене на много нерви, защото натоварените с клетки огромни мрежи се извисяват във въздуха и вие винаги мислите, че хей сега ще се скъса някое въже и всички ваши безценни животни ще паднат или в морето, или ще се строполят в безредна купчина върху циментовия пристан. Привечер и последната клетка се издигна благополучно на борда, последният предмет от нашата екипировка потъна в трюма и ние въздъхнахме облекчено.

Дойдоха да ни изпратят всички наши приятели. В очите на някои от тях прочетох едва прикрито облекчение, но можех ли да им се сърдя, когато в едно или друго отношение ги превърнах в истински мъченици. Бяхме уморени, но спокойни и се заехме да опустошаваме бутилките, които предвидливо поръчах в моята каюта. Всичко се намираше на борда, всичко беше наред и сега не ни оставаше нищо друго, освен да се чукнем на сбогуване, тъй като след около час корабът тръгваше на път. Тъкмо напълних за пети път чашите, на вратата на кабината се появи дребен мъж с митничарска униформа, а в ръцете му шумолеше снопче листа. Погледнах го влюбено, без да подозирам каквато и да е опасност.

— Сеньор Даръл? — попита учтиво той.

— Сеньор Гарсия? — попитах на свой ред аз.

— Si — отвърна той и разцъфтя от удоволствие, че зная името му. — Аз съм сеньор Гарсия от Адуаната. Мари първа долови опасността.

— Случило ли се е нещо? — запита тя.

— Si, si, сеньорита, документите на сеньора са вред, но няма подпис от деспачанте.

— Какво за Бога е деспачанте? — изстенах аз.

— Това е човек — обясни разтревожена Мари и отново се обърна към дребничкия митничар.

— Нима това е важно, сеньор?

— Si, сеньорита — отвърна сериозно той, — без подписа на деспачанте не можем да разрешим износа на животните и ще се наложи да ги разтоварим.

Почувствах, като че изведнъж измъкнаха целия ми стомах, тъй като до отплаването оставаха всичко на всичко само четиридесет и пет минути.

— Няма ли тук някой деспачанте, който да ги подпише? — попита Мари.

— Сеньорита, късно е вече, всички си отидоха по домовете — отвърна сеньор Гарсия.

Това беше едно от онези положения, при което човек скъсява изведнъж живота си поне с двадесет години. Представих си реакцията на служителите от параходната компания, ако отидем и им съобщим, че вместо да отплаваме весело след час за Англия, трябва да задържим поне за пет часа парахода, докато разтоварят моите животни, и което беше още по-лошо, да измъкнат цялата ми екипировка и лендроувъра, потънали дълбоко в утробата му. Моите нещастни приятели, свикнали вече да преживяват подобни кризи, запретнаха моментално ръкави. Мерцедес, Жозефина, Рафаел и Дейвид отидоха да се разправят с дежурния по митница, а Вили Андерсън, един друг наш приятел, тръгна веднага с Мари за дома на познат негов деспачанте. Той живееше в околностите на Буенос Айрес и те се понесоха с бясна скорост, за да успеят да се върнат навреме. Щастливата прощална сбирка се разпадна като възпламенена бомба. Всичките ни приятели се пръснаха в различни направления. Софи и аз останахме да чакаме и да се надяваме, а аз репетирах мислено как ще съобщя новината на капитана, без той да ме „осакати“ чак толкова много, ако се наложеше да разтоварваме.

След малко се завърна унила групата, която отиде да се разправя с дежурния по митница.

— Безполезно е — каза Дейвид, — упорит е като бик, няма ли подпис, няма заминаване.

— Той е нещо като мръсен свирчо, както му казвате вие — възмути се Жозефина и изведнъж й мина нещо през главата. — Джери, кажи ми какво означава точно свирчо? Погледнах в речника и разбрах, че е човек, който свири. Та това не е никак обидно, нали?

Съвсем не бях в състояние да помогна на Жозефина в нейните езикови затруднения. Оставаха само двадесет минути. Точно в този момент чухме как изскърцаха остро спирачките на някаква кола. Всички се струпахме на палубата. По мостчето се изкачваха с победоносна усмивка Мари и Вили, размахали в ръце необходимите документи, всички до един подписани от най-прекрасния и най-благороден деспачанте в света. Останаха ни десет минути за по една чашка. Налях дори на сеньор Гарсия.

След това в каютата се подаде главата на стюарда, който обяви, че след малко тръгваме. Излязохме на палубата да се сбогуваме и цялата група наши приятели заслиза надолу по стълбичката. Откачиха швартовете, пространството между парахода и кея започна бавно да се разширява и ние видяхме в тъмната вода поклащащите се отражения на светлините. След малко параходът набра скорост и скоро изгубихме от поглед нашите приятели. Виждаха се само огромните многоцветни светлини на Буенос Айрес.