Джералд Даръл - Шепнещата земя

— Много добре… великолепно — отвърнах аз.

— Предполагам, че влакът е бил претъпкан от най-обикновени мъжища — произнесе съчувствено той.

Погледнах глупавата му физиономия и безизразните очи и си спомних за моите спътници от влака: плещестите млади футболисти, които ми помогнаха в нощните дежурства; старецът, който ми рецитира наизуст „Мартин Ейро“, докато в самоотбрана трябваше да изям цяла глава чесън между тринадесетия и четиринадесетия куплет; милата стара пълна жена, с която се сблъсках и която падна заднешком в своята кошница с яйца, после отказа да й заплатя щетите, защото, както заяви тя, не се била смяла така от дълги години. Гледах този блудкав представител на моите кръгове и не можах да се стърпя.

— Да — отвърнах натъжено аз. — Влакът беше претъпкан с най-обикновени мъжища. И знаете ли, много малко носеха вратовръзки и нито един не знаеше английски.

След това го оставих сам и отидох да си взема нещо друго за пиене. Чувствах, че той си заслужи всичко това.

Когато ви се наложи да превозите голяма сбирка животни от единия край на света до другия, вие не можете, както изглежда смятат много хора, да ги натоварите на първия попаднал ви параход и да отплавате, като махнете весело с ръка за сбогом. Работата е малко по-друга. Първата ваша задача е да намерите параходна компания, която да се съгласи да превози животните. Когато чуят думата „животни“, повечето служители от тези компании пребледняват и тяхното живо въображение започва да им рисува следните картини: капитанът е изтърбушен на мостика от ягуар; старшият помощник умира бавно в прегръдките на огромна змия; множество най-различни отвратителни и смъртоносни животни преследват пасажерите от единия край на кораба до другия. Всички служещи от параходните компании, изглежда, са под впечатлението, че искате да пътувате с техен параход с едничката цел да пуснете от клетките всички животни, които цели шест месеца сте събирали с пот на челото.

След като веднъж преодолеете тази психологическа бариера, остават за решаване още много други проблеми. Трябва да се посъветвате със старшия стюард колко място ще ви отпусне в хладилниците за вашето месо, риба и яйца, за да не гладуват пасажерите; трябва да се поговори със старшия помощник и с боцмана къде и колко клетки да се поставят, как да се обезопасят по време на бури, колко параходни платнища може да заемете.

След това правите официално посещение на капитана и обикновено на чашка джин го уверявате (почти със сълзи на очи), че няма да му причините никакви безпокойства на борда, че той дори няма да забележи вашето присъствие — изявление, в което не вярвате нито вие, нито той. Най-важното от всичко е, че обикновено се налага да подготвите своята сбирка за товарене десетина дни преди отплаването на парахода, защото поради ред причини в различните пристанища той може да замине по-късно или по-рано, което е още по-досадно, тъй като трябва да сте на място, за да получите нареждания. Ако примерно поредица стачки на докерите задържат парахода, вие може да седите и да кипите от нетърпение месец или повече, през което време апетитът на вашите животни като че се увеличава право пропорционално на силно разклатените ви финанси. Краят на пътуването представлява най-бедствената, най-обърканата, най-уморителната и най-страшната част. Когато ме попитат за „опасностите“, свързани с моите пътувания, винаги се изкушавам да кажа, че „опасностите“ в гората бледнеят в сравнение с опасностите да увиснете във въздуха в някое затънтено място на света със сбирка от сто и петдесетина животни, които трябва да храните дори тогава, когато нямате вече пари.

Сега като че преодоляхме всички тези затруднения. Осигурихме парахода, консултациите с ръководните хора на борда завършиха задоволително, поръчахме храната на животните и всичко като че вървеше гладко. Точно в този момент Хуанита реши да разнообрази живота ни и се разболя от пневмония.

Както вече казах, животните живееха сега в огромното неотоплено складово помещение на музея. Това очевидно не безпокоеше нито едно от животните (макар да започваше аржентинската зима и времето да ставаше все по-студено). Хуанита обаче реши да се покаже оригинална. Без дори предварително да се разкашля, за да ни предупреди, тя направо се предаде. Сутринта се натъпка до насита с боб, а вечерта, когато щяхме да завиваме клетките за през нощта, изглеждаше вече съвършено болна. Хуанита стоеше облегната на едната страна на клетката, като че се подпираше, очите й бяха полузатворени, а дишането — учестено и с хрипове. Отворих бързо вратичката на клетката и я повиках. Тя направи огромно усилие, изправи се разтреперана, излезе с олюляващи се крачки и падна в ръцете ми. Всичко беше изпълнено в най-добрите традиции на киното, но аз се изплаших. Докато я държах, чух как нещо хъхри и бълбука в малкия й гръден кош, а телцето й легна отпуснато и студено в ръцете ми.